Читаем Нещо лично полностью

Поръчахме ребърца с хляб за нея и свинско печено с боб за мен, както и две бутилки кока-кола. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, но не и студен. Половината маси бяха вече заети. Извадих празното й шишенце за хапчета и го оставих на масата с етикета надолу.

— Прибери си хапчетата обратно — рекох. — Да не се мърсят в джоба ти.

Тя го гледа известно време, без да го докосва, после измъкна от джоба си хапчетата. Седем на брой. Доста по-малко от преди. Издуха прахта от тях, отвори шишенцето и ги пусна вътре.

— Кой е Антонио Луна? — попитах.

— Един приятел. Викам му Тони Луната.

— Колега?

— Не, просто познат.

— Който ти предлага празно шишенце точно когато ти трябва?

Тя не отговори.

— Или който симулира определени симптоми и ти дава рецептите само защото не можеш да отидеш при доктора в службата си?

— Какво ти влиза в работата?

— Окей, няма да питам повече — отвърнах.

Тя прибра шишенцето в джоба си и добави:

— Нищо ми няма.

— Радвам се.

После храната пристигна и аз забравих за всякакви хапчета, законно придобити или не. Бобът си беше боб, а кока-колата — кола-кола. Но месото беше сензационно. Никога досега не бях ял подобно нещо и изведнъж изпитах чувството, че вече за нищо на света не бих подминал това безименно заведение насред горите на Северна Каролина. Очевидно и Кейси Найс беше на същото мнение. Тя изсмукваше месото от ребърцата си, облизваше устни и се усмихваше. Дотук всичко беше чудесно. Но после телефонът й звънна.

Тя избърса пръстите със салфетка и отговори. Послуша малко, после прекъсна линията.

— Трябва да се връщаме — каза тя. — В Лондон се е случило нещо.

22

Един човек беше умрял. Това не беше кой знае каква новина, тъй като в Лондон живеят над осем милиона души, а смъртността в Обединеното кралство надхвърля девет на хиляда годишно. Което означава, че всеки божи ден близо двеста лондончани се представят пред Създателя. Умрели от старост, от свръхдоза, от дегенеративни заболявания, от десетки видове рак, катастрофи, пожари, самоубийства, инфаркти, тромбози и мозъчни удари. Беше си в рамките на нормалното.

Но не е толкова нормално да те прострелят в главата с мощна пушка.

Поехме обратно към Форт Браг с древното разнебитено бронко. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело ни очакваха в заседателната зала на втория етаж. Фактите изложи Шумейкър. На територията на Лондон действала голяма и добре организирана албанска банда начело с прочутия Карел Либор — много богат, много брутален и преуспяващ в бизнеса с дрога, жива плът и оръжие. И, подобно на повечето богати и преуспяващи главатари на банди, адски параноичен. Охранявала го цяла армия бодигардове, не тръгвал никъде без предварителна проверка и обезопасяване на маршрута. Бил плътно пазен дори по пътя от вратата на дома си до колата. Което все пак не го бе спасило от попадението на куршум 50-и калибър, изстрелян от разстояние близо хиляда метра.

Главата на Либор се пръснала и оплискала с кръв и мозък чакащия го блиндиран рейнджровър.

— Заключения? — подхвърли О’Дей.

Шумейкър се облегна назад, сякаш това изобщо не се отнасяше до него. Скаранджело погледна Кейси Найс, която само сви рамене.

— Кот и Карсън вече са в Лондон — казах аз. — Наемат местни структури, но не плащат с пари. Най-вероятно им е била предложена помощ срещу насрещна услуга — да елиминират конкурент.

О’Дей кимна.

— Конкурент, който е труден за елиминиране, особено на нивото на улицата. Но ако вдигнеш глава, ще видиш все повече и повече високи сгради. Куп възможности, включително и от хиляда метра. А за Кот хиляда метра са нищо. Все едно че стреля от упор.

— И за Карсън.

— А също и за Дацев — напомни ми той. — Карсън е само твое предположение, но сме длъжни да предвидим всички възможности.

— Нещо подобно се е случило и в Париж, нали?

— Според мен да — отново кимна О’Дей. — Но ние пропуснахме да съберем две и две, тъй като не е била използвана пушка. Около седмица преди стрелбата срещу президента в „Монмартър“ е бил заклан лидерът на някаква алжирска банда. Голяма риба. Сега, ако се обърнеш назад, няма да е трудно да отгатнеш, че от смъртта му най-вероятно са се облагодетелствали виетнамците.

— А в Лондон? — обади се Кейси Найс.

— Все още чакам окончателния доклад — отвърна О’Дей. — Засега са набелязани две групировки, които биха имали полза от това убийство — една сръбска в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.

— Къде по-точно ще се проведе срещата на Г-8? — попитах аз.

— В Източен Лондон.

— Следователно, ако разглеждаме нещата локално, те ще се сдружат със старомодните английски гангстери.

— За какво по-точно? — попита Скаранджело.

— Като част от бартера — отговори Шумейкър. — Просто за да получат възможност да действат в района. Нещо като пътна такса или данък. Те от своя страна осигуряват логистика, квартира, скривалище, а накрая — в решителния ден, бойци и техни помагачи, които ще образуват предпазен кордон от разстояние. Като това, на което току-що станахме свидетели в Париж.

— Което ще усложни нещата за нас.