Читаем Нещо лично полностью

— Зависи какво ще направим с тях, след като ги открием. И как ще го направим. Сигурен съм, че британците искат работата да е свършена чисто точно толкова, колкото и ние. Но ако не се получи, моментално ще се отрекат от нас. В парламента ще им задават неудобни въпроси, а и голяма част от медиите са настроени враждебно към тях. От това следва, че ще им трябва точно секунда и половина, за да ни забият нож в гърба. Ще твърдят, че са искали законен арест, зачитане на правата на заподозрените, справедлив процес и тъй нататък. Ще ни обявят за чуждестранни наемници, ще ни заклеймят като убийци. А ако се наложи, без никакво колебание ще ни пожертват. По тези причини аз си оставам привърженик на стратегията за бързо измъкване. Освен това нямам никакво желание да посещавам Бъкингамския дворец.

— Не искаш ли да се запознаеш с кралицата?

— Не. Тя е просто човек, а хората сме равни. Случайно да е проявила желание да се запознае с мен?

— Не говори така на летището, моля те. Ще те арестуват. Ще си помислят, че идваш да я взривиш.

На „Хийтроу“ трафикът е най-натоварен сутрин. Наложи ни се да кръжим над Лондон четирийсет минути. Част от пътниците седяха сковано по местата си, парализирани от странното чувство, че са толкова близо и все пак толкова далече от крайната цел на пътуването си. Други се възхищаваха на гледката — на извиващата се като змия река, на огромния непрестанно растящ град, на прочутите сгради, дребни от това разстояние, но ясни до последния детайл. После колесникът се спусна, самолетът се сниши, кацна меко на пистата и започна да рулира.

Слизането се оказа доста продължителна работа. Изправени на пътеката, пътниците се протягаха и включваха телефоните си, сваляха багажа и надничаха под седалките. Изсипахме се на терминала в накъсана върволица, по двама, трима, четирима, уж поотделно, но все още свързани от общото приключение. Вървяхме в една и съща посока, горе-долу с една и съща скорост, обзети от нетърпение и умора. Не забелязах нищо особено в поведението на пътниците пред себе си. Не се обърнах назад, за да не изглеждам подозрителен.

Преминахме паспортната проверка без проблеми, ако не се брои дългото чакане на огромната опашка. Кейси Найс беше пред мен с паспорт в ръка. По устните на мъжа в остъклената кабина отгатнах, че я пита за целта на посещението й, а тя вероятно му отговори „ваканция“. Аз минах, без да ми задават въпроси. Новият ми паспорт се сдоби с първия си печат, след което се присъединих към Кейси Найс и двамата се насочихме към багажните ленти, отвъд които беше Митническата служба на Нейно величество. Там също нямахме проблеми. Митничарите бяха насочили цялото си внимание към апаратурата за скрито наблюдение. Извървяхме половин километър покрай безкрайна редица огледални стъкла, без да видим жив човек около себе си.

После се изправихме срещу тълпата посрещачи, която не чакаше нас. През вратите на залата нахлуваше студен вятър, а електронните табели над тях изреждаха начините за по-нататъшно придвижване — влак, метро, автобус, такси. „Хийтроу“ беше далече на запад, а хотелът ни — далече на изток. Пътуването щеше да е достатъчно дълго, за да ни запомни всеки шофьор на такси, ако не за друго, то заради най-дългия курс за седмицата. А парите, които ни даде Шумейкър, макар и щедри, не бяха неизчерпаеми.

По тази причина избрахме метрото. Заради преживяването, разбира се, но и заради вътрешното ми убеждение, че настроението на един град се улавя най-добре в неговите тунели. Кънтящата акустика усилва усещането за тревожност или страх, или обратно — показва липсата им.

Пътуването беше дълго — дървени седалки, две прекачвания и лудешка скорост в тунелите, които бяха с два пръста по-широки от вагоните. Но не долових безпокойство във въздуха. Нищо повече от нормалното напрежение и грижи на работния ден. Излязохме от метрото на станция „Баркинг“. Кейси Найс приличаше на безпризорно дете с куфарчето на колелца край изхода на метрото, поразрошена, уморена и унила. По нейни изчисления трябваше да вървим още доста време пеша, за да стигнем до хотела. Таксита не се виждаха, вероятно защото бяхме доста далече от центъра.

— Трябва ни кола — каза тя.

На боядисаната в бяло витрина отсреща беше окачена табела с надпис Таксита „Баркинг“, а на асфалта пред нея имаше няколко очукани седана. Прекосихме заедно улицата, но влязох сам. Някакъв човек надникна иззад високо шперплатово гише. На въпроса ми за свободно такси отговори, че нямат право да качват пътници, които им махат на улицата. Работели само по предварителна заявка.

— Аз не ви махам — казах. — И не съм на улицата.

— Само с предварителна заявка — държеше на своето диспечерът. — Иначе рискуваме да ни отнемат лиценза.

— Да ви приличам на данъчен инспектор? — изгледах го аз. — Или на ченге?

— Трябва да направите заявка по телефона — отвърна той и махна към надписа на стената, който гласеше: Само със заявка. Отдолу имаше номер.

— Ама сериозно ли говорите?

— Иначе ще ни отнемат лиценза — повтори диспечерът.