Читаем Нещо лично полностью

После телефонът в джоба на Малкия Джоуи зазвъня.

Дълго и настойчиво.

Оставихме го да си звъни. Докато спря.

— Трябва да действаме — казах. — Трябва да сме сигурни, че Кот няма да избяга с пазачите си. За целта трябва да държим под око предната част на къщата. Но много по-отблизо.

— Правата линия е най-краткото разстояние между две точки — обади се Кейси Найс, а след това се обърна и пое по пътя на „вихрушката“, за която бе споменал Бенет.

Последвахме я, като заобиколихме едно наскоро повалено дърво и се насочихме към пролуката в оградата на съседа.

53

По мои изчисления прекосихме пет отделни двора, преди да спрем в последния от тях, ограден с ниска стена и разположен точно срещу къщата на Джоуи. Оттук тя се виждаше по-ясно и отблизо, отколкото през какъвто и да е бинокъл. На алеята беше паркиран самотен черен ягуар, а портата беше затворена. Също както и гигантската входна врата. Върху нея проблясваше процеп за писма от излъскан месинг, а под топката на бравата се виждаше пластина с отвор за ключ. Който несъмнено отключваше някаква сложна брава с вградени лостове, осигуряващи многоточково блокиране на вратата. От онези, които се препоръчват от всички застрахователни компании по света, макар че в случая и една табелка с името на Джоуи щеше да бъде достатъчна.

После, сякаш по поръчка, портата започна да се плъзга встрани, а гигантската врата се отвори. През нея излетяха четирима мъже, които се разпръснаха като парашутисти, изскочили от учебен самолет. Настроението им не беше добро. Отдалече личеше, че са объркани. Препъваха се, оглеждаха се вляво и вдясно. Един от тях придърпваше палтото върху раменете си, друг приглаждаше косата си с пръсти. После се натовариха в ягуара и изскочиха на улицата през отворената порта. Моторът изръмжа, колата набра скорост и изчезна в мрака.

Портата остана да зее.

Джон Кот не се появи.

Нито на първата минута, нито на шестата или на десетата.

Очевидно беше решил да остане вътре и да си пробива път с бой.

Погледнах Бенет и подхвърлих:

— Получи ли информацията за стъклото?

— На френски е — отвърна той.

Показа ми документа на дисплея на телефона си. Беше сканиран от ксерокопие или факс, маркиран с надпис „строго поверително“. С голям обем, който ме принуди да го скролирам с палец. Надписът „строго поверително“ се виждаше на още няколко места.

— Благодаря, че ми го достави.

— Според мен не е нищо особено, но се надявам да ти бъде от полза.

Беше на френски, защото стъклото е на почит във Франция. Несъмнено голямо постижение в световното производство. Чашки със столчета с акцент върху здравината и ефективността. Запратена в стената със силата на бейзболна топка, една ресторантска чаша от този материал има всички шансове да оцелее. Кой би могъл да се справи по-добре при разработването на съвременната технология за бронебойни стъкла? Една научноизследователска лаборатория в Париж беше приела предизвикателството. Както винаги, задачата била постигането на комбинация между максимална прозрачност и здравина. Няма смисъл да поставиш президента зад някое мътно стъкло. Видимостта винаги е от значение. Във финансирането бяха участвали всички правоохранителни агенции от страните — членки на НАТО. Французите бяха получили парите и се бяха заловили за работа.

Първата изненада беше, че не го наричаха блиндирано стъкло, а прозрачна броня. Втората, че не беше стъкло. И помен от него нямаше. Предишните блиндирани панели се изработвали от няколко отделни пласта стъкло, разделени от тънки слоеве поликарбонат или други термопластични материали. Някои от така направените панели били твърди, а други не чак толкова — имали известна гъвкавост. Обикновено резултатите били задоволителни, но имало два проблема. Например приликата с шперплат. Тоест многослойната структура имала различен индекс на пречупване на лъчите на всеки слой. Когато панелът се гледал под ъгъл, човек оставал с чувството, че наднича през шест басейна един под друг. Лоша видимост. Неподходяща за телевизията.

По тази причина учените обърнали гръб на стъклото и се спрели на алуминия. Което ми звучеше шантаво като всяко нещо, свързано с химията. При нея нищо не е такова, каквото изглежда. Въпросният материал носеше наименованието алуминиев оксинитрид и представляваше прозрачна поликристална керамика с кубична шпинелна кристална структура, съставена от алуминий, кислород и азот. Поместена беше и химическата формула, пълна с главни букви и дребни цифри, поставени в скоби. Под формулата беше скицирана и молекулярната структура, която приличаше на полилея в дневната на леля ми в Ню Хампшър.

Алуминиевият оксинитрид представляваше ситна, внимателно разбъркана пудра — като брашно за торта, — която после се компресираше в нещо, наречено „суха изостатична преса“, а след това се изпичаше при изключително висока температура. Следваха шлайфане и полиране, докато пудрата се превърне в подобие на стъкло, което е по-прозрачно от истинското. Перфектен материал в оптическо отношение. Тежък, но не до степен, която да го прави неизползваем.