Читаем Нещо лично полностью

Макар и още хлапе, аз имах своите възражения. Понякога трябва да удариш пръв, за да имаш шанс да спечелиш. От опит бях разбрал, че двете правила са несъвместими. Проблемът се превърна в семейна дискусия. Безкрайно дълга. Живеехме през шейсетте, а тя беше французойка. В крайна сметка стигнахме до заключението, че правилата наистина са несъвместими. Нещата май опряха до теста на Роршах. Какъв си ти? Човек на второто правило или човек на третото? Брат ми Джо определено клонеше към второто, а аз — към третото. Родителите ни подходиха по-различно към нас, за пръв път в живота ни. Още не правехме разлика между добро и зло, а те ни изпращаха противоречиви сигнали. Бяха достойни хора, но все пак служеха в морската пехота.

И така, аз бях по-близо до третото правило. Или по-скоро до втората му част — трябва да спечелиш. Тя ме устройваше. Дори и ако се наложеше да пренебрегна второто правило. Понякога човек трябва да започне пръв. Като сега например. Знаех го от опит: трябваше да ударя Джоуи пръв, преди да ме е ударил.

Но той неочаквано проговори:

— Аз съм момче от Ромфорд.

— Е, все някой трябва да бъде и такъв — кимнах аз.

— Ние държим на дадената дума. Трябва да минеш през мен, за да стигнеш до господин Кот.

— Като посещение при зъболекаря, а? Е, щом ми се налага, ще мина.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? — изгледа ме той.

— Вероятно.

— Не харесвам кой знае колко господин Кот.

— И аз — отвърнах.

— Но съм от Ромфорд и държа на думата си.

— И?

— Нека го направим интересно — подхвърли той и замълча за момент, сякаш да подбере най-кратките изрази. Потупа джоба на сакото си и попита: — Чу ли какво казах по телефона?

— Да.

— Тази нощ Гари е шеф на екипа, който охранява господин Кот. Ясно ти е какво му наредих. Ако вдигна, значи ти си извън играта и бизнесът ни продължава както досега. Защото съм от Ромфорд и държа на думата си. Не искам хората ми да се ровят в тази бъркотия, ако не съм тук, за да ги надзиравам. Така че, ако не отговоря на обаждането му, те моментално освобождават терена и господин Кот е на твое разположение.

52

Зад думите на Джоуи прозираха някакви ученически опити да използва сократовския метод, включващи високи залози и въображаеми концепции за понятия като лоялност, чест и саможертва. А може би той просто обичаше да се бие, но не можеше да си намери противници, без да ги подкупва предварително. Но каквито и да бяха причините, аз престанах да им обръщам внимание, тъй като той отстъпи още една крачка назад и приклекна, сякаш очакваше да чуе стартовия гонг. И вероятно го чу преди мен, защото излетя от мрака като изстрелян с бомбен шут — два пъти по-бързо в сравнение с онова, което беше направил зад супермаркета. Лакътят му светкавично се стрелна надолу и в съзнанието ми се появиха фрагменти от собствената ми атака срещу оня тип от буса, когато бях постъпил по същия начин. Явно искаше да приключи с мен още в самото начало. Единственият начин да се справиш с внезапно връхлитащ лакът е да се извъртиш странично, да направиш крачка напред и да поемеш удара с месестата част на ръката си, малко под рамото. Направих го. Това винаги е болезнено, а понякога и парализиращо. И наистина беше така. Но в крайна сметка успяваш да се задържиш на краката си. Получи се.

Почти. Сто и петдесет килограма се оказаха една много сериозна маса, политнала срещу мен. Единствената спасителна реакция беше да се шмугна покрай него и да го накарам да се обърне. Което ме постави в позиция с гръб към къщата. Но ние с Кейси Найс бяхме предвидили този вариант и бяхме взели съответните мерки. За миг тя ме освети с фенерчето — само за две секунди, които, надявахме се, щяха да бъдат достатъчни за заслепяване на инфрачервения мерник. Допълнителен бонус беше фактът, че разсеяхме Джоуи, макар и само за миг. Но той беше достатъчен, за да му забия една лява кука в гърлото и десен прав в бъбрека. С цялата си сила и съсредоточеност. После отскочих назад, описвайки широк полукръг, благодарение на който Кот щеше да улучи Джоуи, а не мен, ако наистина решеше да стреля на сляпо. Освен това маневрата ми даде възможност да огледам щетите, които бях причинил.

Които не бяха големи. Нито особено окуражаващи. Сам по себе си ръстът не играе кой знае каква роля. Но трябва да се внимава с онези мъжища, които са толкова напомпани, че вече не чувстват болка. Благодарение на някаква химия. Телата не могат да им подадат сигнал за оттегляне. И тогава ръстът се превръща във важен фактор. Както в случая с Джоуи. Бях го ударил два пъти, при това съвсем не леко, но той остана на крака — жив, здрав и дори усмихнат. С все същите шестнайсет сантиметра над мен.

— Десет минути — рече той. — Това е всичко, с което разполагаш. А вече са дори по-малко.