Читаем Нещо лично полностью

И здрав. Според първоначалния замисъл трябвало да издържи силата на 50-и калибър, а изпитанията се провеждали с педантична точност. Тази част от текста изчетох с повишено внимание. Разбирах по-голямата част от езика, който беше използван, въпреки че съдържаше и някои строго технически термини, които ми бяха непознати. Но числата си бяха числа и изглеждаха така, както навсякъде по света. Нямах проблем да разпозная цифрата 100, когато я видя. Казваше се, че тестовите панели издържат 100 процента на попадение от 9-милиметров куршум, издържат също и на магнум .0357 или .44, изстрелян в диапазона от петнайсет до нула метра, тоест от упор, както при Джоуи.

И така, те пренесли по въздуха тестовите панели в Южна Франция на едно място, което се казва Драгинян — горе-долу в района, където дядо ми беше забил ножчето си в главата на змията. Там имало голям военен обект с подходящо стрелбище. На разстояние 100 метра панелите издържали 100 процента на попадение от ремингтън .223, а също така и на 7.62 мм патрони натовски стандарт. На този етап учените вече имали с какво да се гордеят. И вероятно са се чувствали добре. След това скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра, която е нереалистично малка за по-големите калибри, и после рискували директно с наистина тежката артилерия — калибър .308 уинчестър, британския му вариант .303 и в крайна сметка стигнали до .44 ремингтън магнум. От седемдесет и пет метра. Все едно че крайцер стреля с оръдията си по вълнолом.

Панелите издържали 100 процента.

Това беше моментът на истината. Зареждат пушката и я слагат на стойката. С бронебоен патрон калибър .50, за който седемдесет и пет метра са нищо. Но аз добре разбирах на какво са се надявали.

Панелите издържали 100 процента.

После дистанцията продължила да намалява. Трийсет и три метра, осемнайсет метра, дори девет. Учените били достатъчно откровени да признаят, че след стрелба от такава дистанция панелите трябва да бъдат подменени. Дори те имали достатъчно политическо мислене, за да отчетат факта, че никой кандидат за обществен пост няма да се появи зад панел, който вече е надупчен при предишни опити за покушение. Сякаш току-що е отървал кожата. Лошо за имиджа. Хората биха останали с погрешно впечатление.

И тъй, в този проект се наливат огромни суми от чужбина. Защото от него зависи животът на много важни хора. По тази причина изпитанията се наблюдават отблизо от представители на заинтересованите страни. Те проверяват числата, задават въпроси, надничат в лабораторията. Всички до един са експерти от разузнаването, но нямат понятие от наука. Те са от старата школа, притежават изключителен опит, а и няма какво друго да правят. Хората от Париж се съгласяват да ги приемат. За тях това не е нищо повече от рутинна процедура. Когато стигнах до азбучния списък с участниците, подредени по държави, прескочих няколко букви и погледнах направо на Е. Там, където пишеше Etats-Unis d’Amèrique.

Съединени американски щати.

Пентагонът беше изпратил Том О’Дей.

54

Погледнах над ниската ограда към къщата на Джоуи. Вратите зееха отворени, лампите светеха. Не се случваше нищо друго. Върнах телефона на Бенет и подхвърлих:

— Защо не се поразходиш?

Той ме изгледа въпросително и аз добавих:

— Искам да си поговоря насаме с госпожица Найс.

— Какво ще й кажеш?

— Нещо, което няма как да чуеш поради разстоянието.

Той се забави за миг, после стана и изчезна в мрака.

Преди малко беше тук, после го нямаше. Също като на терасата в онзи парижки апартамент. Двамата с Найс приклекнахме и опряхме гърбове на стената.

— Това е сцената, в която ще се опитам да те разкарам — заявих аз.

Тя не каза нищо.

— Не по причините, които си мислиш — добавих. — Бих могъл да се възползвам от помощта ти при поне десет различни ситуации и знам, че ще се справиш много добре. Но това тук е нещо лично, нещо между Кот и мен. Той ме иска мъртъв, следователно и аз него. Не е честно да замесваме други хора в личните ни отношения. Ще кажа същото и на Бенет.

— Той при всички случаи ще стои настрана. Длъжен е, защото такива са правилата. Но аз мога да постъпя както си искам.

— Това е между мен и Кот. То също си има едно правило — да бъдем един срещу един.

— Само говориш така.

— Не, наистина го искам.

— Мисля, че си много мил.

— Рядко чувам подобни обвинения.

— Той защо ми взе хапчето? — попита Найс.

— Питаш защо ти го отне или защо го глътна?

— Защо го глътна?

— Предполагам, че се е тъпкал с най-различни хапчета. Човек с неговите габарити изпитва много и различни болки. В гърба, в ставите. Според мен той отдавна харесва опиатите и болкоуспокоителните, а след това постепенно е започнал да дърпа и от гадостите, които минават през ръцете му. И сега, зърне ли хапче, веднага го лапа. Такива са минусите на работата му.

— Аз не искам да вземам повече хапчета. Видя ли устата му? Божичко, отврат!

— В момента не можеш да ги вземаш, дори и да искаш.

— Това ли е причината? Мислиш, че ще превъртя?

— А ще превъртиш ли?

— Не и от тревожност. Не откривам повод за тревога дори и в огледалото за обратно виждане.