— Мисля, че да. Проявили са свръхпредпазливост в близост до въпросната кантора. Вероятно са били наясно, че наоколо гъмжи от военни ченгета и федерални агенти. Освен това няма какво да научат там. Не и те. Опитът да стигнат до кантората би представлявал огромна грешка. По тази причина съм на мнение, че втори такъв няма да има. От това следва, че охраната на кантората вече е разхищение на персонал. Не можем да пропуснем появата им, защото те просто няма да се появят там повече. Което означава, че можем да използваме нашите момчета другаде, може би в по-активна роля. Това е само предложение.

— Съгласен съм — отвърна Ромео. — Разкарай ги от там.

За да запълнят времето, Ричър и Търнър се заеха да изчисляват точно какви оръжия и муниции могат да бъдат продадени за голямо количество пари и същевременно да се вместват в каросерията на стандартен пикап. Едно, общо взето, напразно усилие, защото тези две категории се изключваха взаимно. МВБ-тата представляваха зловещи крушообразни цилиндри, дълги девет метра и широки около метър и двайсет. Безпилотните самолети с цена трийсет и седем милиона долара имаха размах на крилата, надвишаващ двайсет метра. Но без джойстик, който да ги управлява, те бяха само купчина ламарини. А джойстиковете до един бяха в Тексас и Флорида. Главният проблем с пушките, пистолетите и ръчните гранати беше от друго естество. Те просто не струваха много. Цената на берета М9 в магазина беше около шестстотин долара. Втора употреба — търгувана тук на улицата или там, сред планините — около четиристотин, но като се приспаднеха оперативните разходи, сметката не излизаше. Само за стоте бона на Кайманите трябваше да бъдат продадени между триста и четиристотин бройки от тях. А когато става въпрос за липса на хиляди бройки, дори армията ще я забележи.

Така и не стигнаха доникъде.

После Емили се върна.

50

Емили дойде с такси, точно както първия път. Все още в ролята си на лъчезарно и наивно момиченце. Пристъпи към тъмната кола и спря на предишното място — на около метър и половина от прозореца на Търнър, който бавно се плъзна надолу.

— Почувствах се зле, докато го правех.

— Защо? — попита Ричър.

— Тя се оказа добра жена, но аз я манипулирах.

— Успешно?

— Научих къде е мястото.

— Къде е?

— Дължиш ми шестстотин долара.

— Технически погледнато, не ти дължа нищо. Тези пари са бонус, което означава подарък извън основния договор. Нямат нищо общо с дълга.

— Искаш да се отметнеш, нали?

— Не, просто съм педант и уточнявам.

— Все тая. Очаквам да си получа шестстотинте кинта.

Сума, която плати Роналд Балдачи от пачката двайсетачки в портфейла си. Ричър връчи банкнотите на Търнър, а тя от своя страна ги подаде на Емили през прозореца. Момичето се огледа във всички посоки и промърмори:

— Все едно че пласирам дрога.

— Къде е мястото? — повтори Ричър.

Тя издекламира някаква улица и номер на сграда.

— Какво е това? Празно място, на което е имало къща, или някаква фирма със собствен паркинг?

— Не знам.

— Каква беше атмосферата в кантората?

— Много делова. Останах с впечатлението, че госпожица Дейтън не е в списъка с приоритетите им.

— Добре, Емили, благодаря — кимна Ричър. — Беше ми приятно да се запознаем. Желая ти хубав ден.

— И това е всичко, така ли?

— Че какво друго?

— Няма ли да попиташ защо добро момиче като мен се забърква в такива неща? Няма ли да ми дадеш някой съвет за бъдещето?

— Не — отвърна Ричър. — Никой не трябва да се вслушва в моите съвети. А и ти очевидно нямаш нужда от наставления. Хиляда долара на час ми звучи добре. Познавам хора, които проституират за двайсетачка.

— Кои например?

— Обикновено носят униформи.

Според картата на Търнър мястото се намираше южно от „Вентура“, в някакъв квартал без име. Нищо от рода на Юнивърсъл Сити или „Уест Толука Лейк“, още по-малко като „Грифит Парк“ и твърде на юг, за да е Северен Холивуд. Но Ричър го прецени като подходящо. Оживени потоци от хора, повечето от тях приходящи и без интерес към околните. Място за стартиране и приключване на операции от най-различен характер. Което означаваше много изоставени сгради, плюс много служебни паркинги пред фалирали бизнеси. Най-прекият път до там беше да карат на юг по Вайнленд Авеню, да минат покрай адвокатската кантора и после да пресекат „Вентура“, вдясно от която се намираше самият квартал.

— Длъжни сме да допуснем, че ВП и ФБР разполагат със същата информация — предупреди Търнър.

— Разбира се — каза Ричър. — Затова ще постъпим по същия начин както с кантората.

— Една проверка.

— Която може да се окаже втора за част от тях, защото най-вероятно ги въртят между адреса и кантората. Не могат да си позволят да оставят никое от тях без надзор.

— Ами ако се окаже някоя тясна алея или задънена улица?

— Отказваме се. Ще търсим друг начин.

— В най-добрия случай само ще огледаме. Без „здрасти, как си“. Ще се наложи да прибегнем до продължително наблюдение от разстояние, преди да стигнем дотам.

— Разбрано.