— Защото иначе сега трябваше да ти разказвам и обяснявам куп стари истории.

— Струва ми се, че не е лошо да си разменяме стари истории.

— Ти не си ми разказала нито една.

— Но ще го направя — отвърна тя. — Ще ти разкажа толкова много, колкото искаш да чуеш.

Ромео отново набра номера на Жулиета.

— Говорила е по предплатен телефон, който почти сигурно е купен от „Уол-Март“. Напълно непроследим, в случай че е платила в брой. А аз съм готов да се обзаложа, че е такъв.

— Все пак си струваше да проверим — каза Жулиета.

— Не бива да забравяме, че армията е един от основните купувачи на предплатени телефони просто защото голяма част от военнослужещите не печелят достатъчно, за да си позволят договор с мобилен оператор. Което е срамно наистина. Другата причина е, че част от тези хора не се задържат на едно място, за да се ангажират с договор.

— Така е в армията.

— Този телефон е засечен от три ретранслаторни кули, северно и западно от Пентагона.

— Разбирам.

— Рок Крийк се намира на северозапад от Пентагона.

— Така е.

— Според мен се е обадила на кораба майка. А някой на борда е приел обаждането.

— Нашите момчета вече пътуват към Питсбърг.

— Няма значение. Вече никой от Рок Крийк не е в състояние да й помогне.

40

Търнър отиде да се изкъпе, но Ричър не си направи този труд, а просто се уви в единия халат и се изтегна на креслото — задоволен, отмалял и отпуснат, както не се бе чувствал отдавна. После Търнър се появи, облечена в другия халат.

— Колко е часът?

— След четири минути пак трябва да звъннеш на Лийч. Тя знае ли, че съм с теб?

Търнър кимна.

— Сигурна съм, че вече целият свят знае. Но и аз й казах.

— Как прие всичко това?

— Тя е сержант в американската армия, така че не е светица.

— Друго имам предвид. Ако ти докажеш невинността си, никой не може да я пипне с пръст, задето ти е помагала. По-скоро ще й поднесат букет рози. Но ако и аз не докажа моята невинност, тя ще продължава да е застрашена. Или обратното. Изложена е на двоен риск и намалява наполовина шансовете си.

— Но въпреки това не възрази.

— Ще трябва да застанеш зад нея.

— Естествено — кимна Търнър. — Стига някога да се върна на поста си.

После вдигна слушалката на телефона и отново набра номера.

На малко повече от двайсет километра от хотела иззвъня един телефон. Той се намираше в оперативното бюро на ФБР на Ист Карсън Стрийт в Питсбърг, югоизточно от центъра на града. Дежурният агент вдигна. Оказа се, че звънят директно от Вашингтон — от Хувър Билдинг. Съобщиха му, че компютрите са засекли имената Съливан и Темпъл като гости на един хотел край летището. Дежурният агент направи бърза справка със служебния бюлетин и откри, че Вашингтонската градска полиция и Военната полиция издирват двама бегълци, използващи същите имена.

Агентът незабавно се свърза с прекия си началник и попита:

— Желаете ли да споделим новината с Вашингтон и армията?

Специалният агент помълча известно време, после отвърна:

— Няма смисъл да усложняваме нещата.

Няма смисъл да споделяме славата, преведе си думите му дежурният.

— Изпрати някой от нашите да провери — добави шефът му.

— Веднага ли?

— Когато можеш. Не е толкова спешно. Разполагаме с цяла нощ. Сигурен съм, че няма да си тръгнат до сутринта.

Търнър отново притисна слушалката на хотелския телефон между рамото и ухото си и Ричър отново чу сигнала за повикване. А след това и гласа на Лийч. Не успя да разбере какво казва, но веднага долови настроението й. Което не беше добро. Тя се впусна в дълъг монолог, който пластмасовата слушалка превърна в неразбираемо квакане, но си пролича, че е объркана и ядосана.

— Добре — рече с въздишка Търнър. — Въпреки всичко ти благодаря.

Връзката прекъсна. Върху лицето й се изписаха умора и горчиво разочарование.

— Какво? — изгледа я Ричър.

— Познай.

— В крайна сметка няма никакъв номер.

— Хартиеното копие е изчезнало. Някой го е взел от стаята с архивите.

— Морган?

— По всяка вероятност. Никой друг не би могъл или посмял да го направи.

— Това означава, че или е един от тях, или сляпо изпълнява заповедите им.

Търнър кимна.

— В момента разчистват къщата, без да пропускат нищо. Май ще се окаже, че са по-добри, отколкото ги мислех. А това означава, че съм прецакана. Вече няма измъкване. Не и без номера с инициалите АМ.

— Възможно ли е да е някъде из компютрите?

— Не се доверяваме на компютрите. Заради проклетото усещане, че материалите ни могат да попаднат директно в „Ню Йорк Таймс“ или в Китай…

— Значи копието на хартия е единственият ви документ?

— Поне аз не знам за друг — кимна тя. — Може би има копие и в Баграм. Защо питаш? Желая ти успех, ако си намислил да поискаш заповед от председателя на Военния съд.

— Възможно ли е да са го пъхнали погрешка в друга папка?

— Не. Но въпреки това Лийч е проверила навсякъде. Не е чак толкова глупава.

— Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.

— Ако го откриеш, събуди ме — каза тя. — Защото аз приключих с мисленето и трябва да поспя.