Приел доводите й, Ричър се насочи към секцията за мъжко облекло и скоро си хареса една риза. Синя, трикотажна, с бели копченца, за петнайсет долара. Към нея прибави тъмносин памучен пуловер с остро деколте. Също за петнайсет долара. Преоблече се в съблекалнята, изхвърли двете си тениски в кошчето за боклук и се погледна в огледалото. Панталонът му си беше окей, якето — също. Новите дрехи му стояха прилично. Добре ли изглеждаше? Не беше сигурен. Може би по-добре отпреди, но това беше всичко, което беше готов да направи по отношение на външния си вид.

Търнър се появи двайсет минути по-късно. Променена от главата до петите. Нови черни ботуши с ципове, нови дънки, тесен пуловер по врата и памучно яке. Ръцете й бяха празни. Никакви торбички. Беше изхвърлила старите си дрехи, без да се погрижи за резервни.

— Изненадан ли си? — попита тя, забелязала озадачената му физиономия.

— Малко.

— Прецених, че сега трябва да действаме по-живо.

— Винаги трябва.

После се насочиха към по-малките магазини при входа и влязоха в една аптека. От там си купиха сгъваеми четки за зъби и паста, след което тръгнаха обратно към пикапа.

Международното летище на Питсбърг се намираше доста далече от града. Магистралата водеше право към него. Имаше богат избор на хотели. Търнър навлезе в паркинга на един от тях, след което двамата разпределиха остатъка от парите на Били Боб по джобовете си и тръгнаха към фоайето. Липсата на багаж не беше проблем. Хотелите край съвременните летища бяха пълни с хора без багаж. Част от удоволствието на модерното пътуване. Закусваш в Ню Йорк, вечеряш в Париж, а багажът ти е в Истанбул.

— Вашето име, госпожо? — попита младежът на рецепцията.

— Хелън Съливан.

— А вашето, сър?

— Джон Темпъл.

— Мога ли да видя лични документи?

Търнър извади взетите назаем военни карти и ги плъзна по плота. Младежът ги погледна, колкото да установи, че са лични документи и че на тях фигурират имената Съливан и Темпъл. Но не си направи труда да сравни снимките с лицата на клиентите пред себе си. Ричър от опит знаеше, че тези хора рядко го правят. Може би не им влизаше в служебните задължения или пък просто не бяха достатъчно компетентни.

— Кредитна карта, ако обичате — каза рецепционистът.

— Ще платим в брой — отвърна Ричър.

Това също не беше проблем за хотелите край летищата. Кредитните карти и пътническите чекове също ставаха обект на кражба, тъй като независимо от небрежното отношение към багажа джебчийството по тези места беше на висота. Ричър отдели няколко банкноти за цената на стаята, към които прибави още сто долара депозит за евентуални щети, както го изискваха правилата. Човекът охотно ги прибра, а в замяна им подаде две магнитни карти и ги упъти към асансьорите.

Стаята беше добра, макар и не радикално различна от килията в ареста на Дайър. Разликата, доколкото я имаше, се изразяваше в минибар, безплатни бутилки минерална вода, хавлии и чехли, плюс шоколадчета на възглавниците.

И телефон, който Търнър реши да използва веднага.

39

Ричър долови мъркането на сигнала за повикване. Пъхнала слушалката между рамото и ухото си, Търнър се извъртя към Ричър и беззвучно поясни: „Джиесемът на Лийч“. После насреща вдигнаха и очите й промениха фокуса си.

— Сержант, обажда се Сюзан Търнър. Официалният ми съвет като твой командир е да прекъснеш веднага този разговор и да докладваш за него на полковник Морган. Ще го направиш ли?

Ричър не чу отговора на Лийч, но той явно беше отрицателен, тъй като разговорът продължи.

— Благодаря, сержант — отвърна Търнър. — Ще те помоля да свършиш две неща за мен. Първо, трябва ми онзи номер с буквите А и М от оригиналния сигнал на Уикс и Едуардс. Хартиеното копие трябва да е в архивите. Морган още ли е в сградата?

Ричър не чу отговора, но той очевидно беше „да“, защото Търнър добави:

— Добре, няма смисъл да рискуваш. Ще ти звъня на всеки час.

Тя остана на линията да изкаже и другата си молба, но в този момент на вратата се почука и Ричър отиде да отвори.

На прага стоеше мъж с костюм и портативна радиостанция в ръка. На ревера му имаше корпоративна значка. Вероятно някакъв мениджър на хотела, помисли си Ричър.

— Моля за извинение, сър, но е станала грешка — каза мъжът.

— Каква грешка?

— Когато се плаща в брой, депозитът за евентуални щети не е сто, а петдесет долара. От него се приспадат разходите за телефона и минибара. Ако използвате румсървиса, моля да плащате директно на служителя.

— Добре — кимна Ричър.

Човекът извади от джоба си две банкноти по двайсет и една десетачка, които размаха под носа му, сякаш му връчваше наградата на някакво телевизионно шоу.

— Още веднъж моля да ни извините за грешката.

Ричър пое банкнотите и ги разгледа. Нормални американски пари, общо петдесет долара.

— Няма нищо — промърмори той.

Мъжът с костюма си тръгна и той затвори вратата след него. Търнър попита:

— Какво беше това?

— Предполагам, че човекът на рецепцията не е имал ценоразпис. Депозитът не е сто, а петдесет долара, защото румсървисът се заплаща в брой.

— Ясно.

— Как ти се видя сержант Лийч?

— Тя е смела жена.