Читаем Не се връщай полностью

— Знаеше номера й наизуст, въпреки че съвсем скоро си се запознала с нея.

— Знам наизуст номерата на всички мои подчинени.

— Значи си добър командир.

— Благодаря ти.

— Какво беше второто нещо, което поиска от нея?

— Ще видиш — отвърна тя, поколеба се за миг, после добави: — Надявам се.

Ромео набра номера, но Жулиета не вдигна веднага. Ромео прокара длан по облегалката на коженото кресло, в което седеше. Дланта му беше суха, а кожата на облегалката — гладка и лъскава. Беше станала такава от петдесетгодишно търкане с ръкави на костюми.

После в ухото му прозвуча гласът на Жулиета:

— Да?

— Имената Съливан и Темпъл току-що изскочиха от един хотел в Питсбърг, Пенсилвания. За наше щастие, компютрите им са свързани със системата на вътрешната сигурност, защото се намират на летище.

— Мислиш, че са те, така ли?

— Всеки момент ще разполагаме с описание. Хотелът изпрати свой служител да ги разгледа. Но според мен са те. Няма друг начин двете имена да се появят някъде едновременно. Доколкото ни е известно, това са единствените документи за самоличност, с които разполагат.

— Но защо са на летището в Питсбърг?

— Това е без значение. Къде са нашите хора?

— Пътуват за Лос Анджелис.

— Открий най-бързия начин да ги върнеш обратно.

В стаята беше топло. И двамата съблякоха якетата си.

— Ще използваме ли румсървиса? — попита тя.

— Разбира се.

— Преди или след?

— Преди или след какво?

— Секса, който ще правим.

Ричър се усмихна. Беше установил от опит, че вторият път винаги е по-добър. Все още нови един за друг, но вече не чак толкова. Все още непознати, но не чак толкова. Винаги по-добър от първия път, а с Търнър първият път беше блестящ.

— След — отвърна той.

— Ами събличай се тогава.

— Не, този път ти първа.

— Защо?

— Защото разнообразието е солта на живота.

Тя се усмихна и свали новия си пуловер. Отдолу нямаше нищо, дори сутиен. Не се нуждаеше от сутиен и не се преструваше, че й трябва. Това му харесваше. Всичко у нея му харесваше. Не че имаше нещо против която и да е гола до кръста жена в стаята си. Но тази беше специална. И като излъчване, и като физика. Тялото й беше съвършено — стройно и силно, но същевременно изящно и крехко. Формите й плавно се преливаха, очертавайки един непрекъснат контур — беше като лентата на Мьобиус, с извивки без начало и край. Кожата й имаше цвят на мед, усмивката й беше дяволита, а смехът — заразителен.

Ромео отново набра номера. Този път Жулиета вдигна веднага.

— Те са — обяви Ромео. — Висок и едър рус мъж и млада тъмнокоса жена, много по-дребна от него. Това е видял човекът от хотела.

— Някаква идея колко време ще останат там?

— Платили са в брой за една нощ.

— Поръчали ли са събуждане?

— Не. Няма как да летят. Не могат да платят в брой, а и документите им не биха издържали и най-формална проверка. Ричър изобщо не прилича на Темпъл, което няма как да убегне дори на смотаната летищна охрана. Според мен просто използват хотела за временно убежище. Изборът им не е лош. Хотелите на летищата винаги са анонимни, а Питсбърг едва ли може да се нарече център на вселената. Интересно ми е обаче как са се сдобили с толкова пари.

— Момчетата ще стигнат до там по най-бързия начин.

— Мениджърът на хотела каза, че Търнър говорела по телефона.

— С кого?

— В момента проследяват разговора.

Останаха да лежат потни, задъхани, омотани в чаршафите. Търнър се надигна на лакът и прокара пръсти по челото му, малко над веждите. Докосваше го бавно и внимателно.

— Тук нямаш белези — отбеляза тя.

— Защото всичко е кост, твърда кост.

Пръстите й се плъзнаха надолу към носа.

— Тук обаче не е така. Костта не е издържала. Скорошна контузия, нали?

— В Небраска — кимна той. — Някакъв тип ми се ядоса за нещо.

Върхът на показалеца й проследи белезите. Зараснали, но не много отдавна. Смачканите костици под тях бяха довели до леко изкривяване на носа надясно. То все още го изненадваше, когато се погледнеше, но на нея не й правеше впечатление. Пръстите й продължиха да го изследват. Около ухото, надолу по врата, после към гърдите. Върхът на кутрето й хлътна в дупката от куршум, която беше точно толкова голяма.

— Трийсет и осми калибър — поясни той. — Със слаб заряд.

— Имал си късмет — каза тя.

— Винаги съм бил късметлия. Щом съм тук…

Докосването й продължи надолу към кръста. Към стария белег от шрапнел.

— Бейрут — промълви тя. — Пише го в досието ти. Наградили са те със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“. Не е зле, но мисля, че в корема ти е влязъл повече метал, отколкото в гърдите.

— Беше кост — поясни Ричър. — Парче от черепа на войник, който имаше нещастието да бъде наблизо.

— В досието ти пише шрапнел.

— Колко пъти го прочете?

— Няколко.

— А знаеш ли откъде идва думата „шрапнел“?

— Откъде?

— От името на един английски воин, роден през осемнайсети век. Казвал се е Хенри Шрапнел.

— Наистина ли?

— Осем години бил капитан в артилерията. После изобретил снаряд, който се пръскал на безброй частици и станал майор. Херцогът на Уелингтън използвал тези снаряди в Полуостровната война и в битката при Ватерло.

— Страхотно.

— Благодаря, че си ми прочела досието. Това означава много за мен.

— Защо?