Читаем Марс плюс полностью

— Не, не съм. Той не беше включен, когато правихме любов. Това беше твоето условие, нали?

— Но ти каза, че тези неща са винаги включени.

— Не и този. — Лоул се протегна към превключвателя на захранването и го премести на позиция „едно“. Единственият отговор бе топлината, полъхнала от жиците и кожуха. — Сега вече е включен.

— Каква е входно-изходната система? — попита Деметра. — Не можах да я разбера.

— Гласово опериране. Като твоето хроно.

— О! Може ли да ни чуе?

— Чувам ви.

Гласът беше дълбок и кух като на ръждива стара косачка за трева. Който е програмирал тази машина, явно не е обръщал голямо значение на персоналния модул — ако въобще има някакъв — или на интонацията. Беше същият като ключалката на вратата. Подразбиращите се опции бяха достатъчно добри.

— Каква е… как го наричате? — попита Деметра.

— Лета.

— Какво е това?

— Шега, идеята е на Елън — обясни Митсуно. — Лета е река в Гърция, Евразийския континент на Земята. Предполага се, че водата има хипнотични качества, които карат хората да забравят.

— Какво да забравят?

— Всичко, което чуят например — Лета е паметта на нашето съобщество. Ние идваме тук, казваме нещо и после можем да забравим за него. Тя се занимава с помненето и корелациите.

— Кой е това „ние“? Ти, Елън и още кой?

— Една група. Вече си се срещала с д-р Уей Ликсин. Той е част от нашата организация.

— Вие сте бунтовническа група? — попита Деметра.

— Може и така да се каже. Да, революционери.

— И срещу кого въставате? Вие, марсианците, нямате нормално правителство. Поне аз не съм забелязала. Дори нямате и градска администрация. Така че, срещу кого?

— Срещу машините, както ти казах преди. Ние не им вярваме.

— Но ги използвате. Тази например — тя посочи към струпаните върху масата компоненти.

— Лета е специална. Елън я изгради от различни схеми. Всяко парче е придобито отделно и случайно, а после изчистено по електронен път, донесено и скачено. Лета знае само това, което Елън е поставила в паметта й. Всичко е правено с програмиране на глас, като се започне от операционната система, която тя написа на ръка — само с нули и единици. Не е донасяла нищо отвън, освен суров силикон и празни регистри. И, разбира се, няма връзка с външни източници. Лета е наше дете, родено и отгледано.

— Защо сте си дали толкова труд?

— Тя е нашият страж. Пречи на мрежата да разбере какво знаем. В първите дни си водихме бележки с молив и хартия. Беше досадно, но сигурно. Но хартията на Марс е рядкост, както химикалките, мастилото и моливите. Казвахме, че се интересуваме от изкуство и искахме бои, но дори това предизвикваше разследване от снабдителната секция. Така че вместо да привличаме вниманието им, решихме да направим Лета… Тя постави усилията ни за събиране на данни и съпоставката им на много по-високо ниво.

— Интересна история — каза Деметра, — но, разбира се, мрежата знае за всичко това.

— Няма как! — отвърна остро Митсуно.

— Със сигурност знае. Лета излъчва нискочестотни електромагнитни полета като всяко друго устройство. Сензорите на мрежата са в състояние да ги детектират и разшифроват.

— Това място е внимателно екранирано.

— Не. Видях фарадеевата ви клетка. Предпазва от статичното електричество. Може би и от земните потоци. Но не и да блокира полевите емисии. Всеки, разполагащ с приемател на километър оттук, може да чете мозъка на машината като отворена книга.

Докато говореше, Митсуно започна да се усмихва. Когато свърши, той вече се смееше с глас.

— Между нас и най-близкия възел на мрежата, главният проводник в Тарсис Монтс, има около един милион литра вода — каза той. — Тя блокира всички видове радиация.

— А модулите по повърхността — тя посочи над главите им. — Като вашите самоходи?

— Могат ли да прихванат източник през 40 метра плътна скала? Спомни си, тук тя има голям примес на желязо — добави сериозно. — Тунелът е прокопан прекалено надълбоко. Правили сме проверки. Повярвай ми, никой и нищо не може да открие тази машина.

— Добре — въздъхна тя. — Приемам, за сега, че сте открили начин да предпазите дейността си от вниманието на мрежата… Това предполага, че тя изключително много се интересува от това какво мислите. А не разбирам защо. Тя е просто машина.

Митсуно изглеждаше замислен. Докато размишляваше, той се протегна и несъзнателно изключи Лета, без дори да каже „благодаря“ за услугите й. Деметра почувства угризение. Един изкуствен интелект, даже арестуван — не, особено ако е арестуван — не става по-разумен като се прекъсват по случаен начин възприятията му. С такова отношение гледището за света на Лета трябваше да е нещо между това на пеленаче и психопат. Деметра си помисли за този мъртвешки глас. Не би искала да прекарва дълго време с нея или да й поверява някаква жизненоважна информация.