Читаем Марс плюс полностью

За този ден нямаше определени задачи. Предполагаше се, че почива и възстановява електролитния баланс, обусловен от неговите бъбречни филтри. Но това, както и датчикът в стената, който се правеше, че поправя, си беше чисто извинение. Истината бе, че искаше отново да види Деметра. Затова работеше пред нейната стая, така че когато тя излезе, щяха уж случайно да се срещнат. За Джори това бе един умен план.

Зад него се отвори вратата на апартамент номер девет. Наполовина изкачен на стената и висейки на една ръка за отворения капак, той се извърна с нетърпеливо изражение на лицето.

— Джори? — извика Деметра. — Какво правиш тук?

С котешка лекота той се спусна на пода.

— Ъъъ… поправям един… ъъ-ъ… сензор — и посочи стената.

— Точно зад моята врата? — Деметра погледна нагоре и надолу по коридора. — Какво съвпадение!

— Аз… исках да те видя отново — Джори се загледа виновно в пръстите на краката си.

Досега никога не се бе притеснявал, че непропускливата му кожа е удебелена по петите, а стъпалата му са оформени еднакво добре, както за финия пясък, така и за ръбестите скали. Обувки не му трябваха, освен това за него те бяха и невъзможни. Но сега краката му се видяха голи, широки и грозни, не като нейните — заоблени и с кадифена кожа. Като на газела.

— Това не е добра идея, Джори.

— Но аз си мислех…

Всъщност какво си мислеше наистина? Че могат с това екзотично същество от друга планета да… да бъдат заедно? Че биха могли да създадат семейство в Тарсис Монтс с неговото оскъдно заплащане на помощник по поддръжката шеста степен? Че ще имат деца и на дванайсетата им годишнина ще позволи да бъдат одрани, изкормени и трансформирани в креоли? Това ли искаше в действителност?

— Мислех, че ме харесваш — каза простичко той.

— О, Джори — лицето й помръкна. — Аз наистина те харесвам. За мен ти си един добър приятел. Но трябва да се придържам към днешната си програма и…

— Имам изненада за теб — изтърва се той.

Нищо не ставаше както бе планирал.

— Изненада? Но…

— Ела! — той я хвана за ръката, стискайки я точно над китката, и я дръпна леко, колкото да я извади от равновесие. — Ще ти покажа.

— Не можеш ли просто да ми кажеш?

— Тогава няма да е изненада.

Джори тръгна надолу по коридора, като говореше бързо:

— Нали каза, че не обичаш компютрите да те наблюдават, когато… когато правиш секс и затова се опитах да измисля място, където да не могат да ни видят. Сетих се, че такива места има навсякъде из комплекса и реших да видя дали не мога да уредя нещо за нас.

Той съзнаваше, че говори глупости, нещо, за което майка му винаги го бе предупреждавала: „По-добре да те мислят за глупак, отколкото да си отвориш устата и да премахнеш всяко съмнение“. Но Джори усещаше, че Деметра, човек пристрастен към думите и обясненията, ще интерпретира по свой начин всичко, което й наговори. Следователно, трябваше да я затрупа с поток от думи, колкото и неубедителни да са те.

Докато говореше, той я заведе две нива надолу. Минаха и през едно авеню, два пъти по-широко и високо от средно статистическия тунел, според строителните планове. След изграждането му то щеше да бъде наречено „Аркада“. Проектирано бе за търговски център с отделни стени и покрив, издигнат под арката от скали, който може би след време щеше да се превърне в сърце на меркантилната марсианска цивилизация.

След двайсетина метра двамата напуснаха подредените тунели със завършени покриви и гладки стени, с електрически връзки и услуги, със светлини, въздух и фиброоптика и стигнаха до една стоманена врата, залостена с четири продълговати скоби.

— Това шлюз ли е? — попита Деметра.

— Не съвсем.

Джори сви пръсти като челюсти на френски ключ и завъртя болтовете, докато резетата се отпуснаха свободно върху гнездата си. След това прокара длан по вертикалната лента, използва тялото си като лост и издърпа вратата, преодолявайки разликата в налягането. От процепа между вратата и рамката се чу тиха въздишка, сякаш донесена от марсианския вятър. Джори отново я хвана за китката и пристъпи вътре.

— Чакай малко! — Деметра се дръпна назад. — Ти можеш да дишаш там, но не и аз.

— Със сигурност можеш. Въздухът е добър, просто налягането не е от деветстотин милибара.

Джори пристъпи прага, откри провесеното зад вратата фенерче и го включи. Широкият лъч освети неравна стена от сива скала. Светлината се отразяваше в резките по пода, където уредите за пробиване бяха вдълбали скалата, но не бяха успели да я откъртят или да проникнат в цялостната й матрица. Този тунел беше дълбан ръчно, тъй като беше близо до населените нива и не бе възможно да се използват големи машини като онази, която бяха наблюдавали в Долината.

— Студено е! — дъхът й се превръщаше в пара.

— Съжалявам… Ще се стопли след минута.

Джори я поведе още двайсетина метра надолу, завиха наляво и стигнаха до още една врата, заключена с обикновена ключалка. Зад нея имаше задънен тунел, дори без сервизни помещения, издълбани в стените.

— Пристигнахме — обяви той тържествено.

— Това ли е изненадата? — попита внимателно Деметра.