— Че изпитвам такова облекчение. — Франсис навежда поглед. — Че най-накрая се свърши. Най-накрая знам къде е синът ми. Не е ли ужасно? Не е ли това най-чудовищното нещо, което една майка може да каже? Синът ми е в ковчег, а аз изпитвам облекчение, защото знам къде е. Мислех си: „Ще го погреба утре. Ще го заровя в земята“. Как мога да изпитвам нещо друго, освен тъга?

Мерин я хваща за ръката — и тя е също толкова студена, колкото нейната.

— Но се свърши. Може би не получих отговор на всичките си въпроси, но поне не се налага да го чакам да се върне. През последното десетилетие проблемите ми с кръста се влошиха…

— Знам, че си ходила на рехабилитация.

— Но тази сутрин се събудих и болката беше изчезнала. Бях гладна. Закусих, а проблемите ми с кръста бяха намалели. Сякаш вече няма от какво да се страхувам. Откакто Томас изчезна, се боях от онова обаждане или почукване на вратата, което щеше да ми донесе новините, че синът ми е мъртъв. Тази мисъл ме ужасяваше толкова много, че го сънувах постоянно, сякаш е някакво чудовище, което ме причаква на всеки ъгъл, готово да ми се нахвърли всеки миг. Но същият този парализиращ страх ми носеше и надежда.

Мерин кимва. Разбира я чудесно.

— А надеждата е нещо, от което не можеш да избягаш. Надеждата те държи заложник на безкрайното чакане, заклещен между бездна на отчаяние и вцепенение, от която няма измъкване. Можеш само да се въртиш на едно място, защото не знаеш какво да правиш. Не знаеш…

Франсис си поема въздух.

— Свърши се — казва тя. — Не е развръзката, която търсех, но е единствената, която някога ще получа.

Думите ѝ са остри като бръснач и карат Мерин да трепне.

— Съжалявам, Мерин. — Гласът ѝ е дрезгав.

Тя хвърля изпушения джойнт и посяга към другата ръка на Мерин.

— Знам, че е безкрайно безчувствено от моя страна да говоря така. Особено пред теб. Не казвам, че това е развръзката, която очаква теб и Себастиан. Просто… така се чувствам в момента.

— Не се извинявай! — отговаря Мерин. Не иска да натоварва приятелката си със собствената си болка. — Имаш пълното право да се чувстваш така, както и правото да можеш да ми го споделиш. Само Господ знае през какво си преминала.

Франсис стиска ръцете ѝ.

— В никакъв случай не ти го пожелавам, разбираш ли? — Гласът ѝ е настойчив и Мерин вдига поглед. — Не го пожелавам нито на теб, нито на Саймън, на Лайла или на когото и да е в тази стая, чието дете все още е в неизвестност. Не за това се молех през всички тези години.

— Знам.

— Но, Мерин, аз съм благодарна. — Франсис си поема дълга глътка въздух. — Толкова съм благодарна, че кошмарните дни на неизвестност приключиха. Сега се чувствам… Чувствам се…

Хлиповете започват отново и Франсис рухва. Мерин я взема в прегръдките си и също започва да плаче. Плаче за загубата, болката, мъката и вината, които изпитва приятелката ѝ. Плаче и за собствената си загуба, тъга и вина. Плаче, защото обича Франсис и защото ѝ съчувства.

— Как се чувстваш? — прошепва Мерин. Все още я държеше в прегръдките си и галеше косата ѝ. — Можеш да ми кажеш.

— Свободна. — Франсис сподавя един хлип. — Чувствам се свободна.

Мерин я задържа в обятията си още малко, докато не се появява Саймън и ги извиква вътре. Франсис обикаля из малкия магазин за понички, а Мерин я наблюдава как сервира сандвичи, хапки, понички и кафе на останалите хора и осъзнава, че някак раздразнена. Мерин се дразни, че Франсис се чувства по този начин и че си го е признала. Дразни ѝ се, защото е вярно.

Франсис е свободна.

Мерин се мрази, че ѝ завижда.

Глава 26

Веднага след събуждане, щом отваря очи сутринта, за четири-пет секунди не си спомня. Себастиан си е у дома и всичко е наред, а тя е един нормален човек, който трябва да започне утрото си по един съвсем нормален начин.

Когато петте секунди изтекат обаче, реалността я събаря като ударна вълна.

С всяко събуждане тя го губи отново и отново. Болката е неописуема. Парализираща и унищожителна, като огромен камък, заплашващ да я смаже и изстиска и последната капка живот от нея, защото за пет секунди е забравила.

Мерин се съсредоточава върху малко слънчево зайче, танцуващо по тавана.

Вдишай и издишай. Вдишай и издишай.

Докато изпълнява краткото упражнение, за да се успокои, болката започва бавно да се уталожва.

Изминали са четиристотин деветдесет и три дни.

Тя се завърта и се пресяга към телефона си, за да прочете съобщението, което всъщност я беше събудило.

Усеща пръстите си като локумени, защото още не е напълно будна, но решава все пак да отговори.