Читаем Лоцманът полностью

— Аз ви научих да връзвате рифщерти13 капитан Барнстейбъл, а доколкото си спомням, когато за пръв се качихте на „Спелмесити“, не можехте да направите дори две обикновени змийчета.14 Човек може бързо да усвои тия неща, ала цял живот трябва да се учи, докато свикне да познава времето. В морето се забелязват ивици, които предвещават буря, и всеки, който ги вижда и умее да чете по облаците знаците божии, ще разбере, че те предупреждават: „Намали платната!“ Пък и не чувате ли, сър, как стене морето, сякаш наближава да се пробуди от сън?

— Вярно, Том — отвърна офицерът, като се приближи до края на скалите и обгърна с опитен поглед потъмнелия океан. Нощта наистина ще бъде страшна, но по-напред трябва да намерим тоя лоцман и …

— Не е ли тоя? — прекъсна го кормчията, сочейки един човек, който бе застанал недалеч от тях и ги следеше внимателно, докато младият гардемарин също зорко го наблюдаваше. Дай боже да си познава добре занаята, защото дъното на кораба ще има нужда от очи, за да се измъкне от това проклето място!

— Сигурно е той! — провикна се Барнстейбъл, спомнил си моментално за своите задължения. Той поговори още малко със събеседницата си, след това я остави скрита зад плета и се запъти към непознатия. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут, командирът на шхуната запита:

— Каква е водата в този залив?

Непознатият, който, изглежда очакваше тоя въпрос, отговори без ни най-малко колебание:

— Достатъчно дълбока, за да могат да се измъкнат благополучно тия, които са навлезли уверено в нея.

— Вие сте човекът, когото търся! — извика Барнстейбъл. Готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм и с радост ще тръгна — отговори лоцманът. — Трябва да бързаме. Бих дал сто от най-добре сечените гвинеи само и само слънцето, което се скри преди малко, да посвети още два часа или поне здрачът да трае половината от това време.

— Мислите ли, че положението ни е толкова сериозно? — попита лейтенантът. Тогава следвайте тоя джентълмен до лодката. Докато слезете от скалите, аз ще ви настигна. Вярвам, че ще успея да увещая още един човек да дойде с нас.

— Сега времето е по-ценно от всякакви допълнителни хора — каза лоцманът, като хвърли нетърпелив поглед изпод свъсените си вежди. И за последиците от забавянето ще отговаря тоя, по чиято вина то е станало.

— Да, сър, ще отговарям пред тия, които имат право да искат сметка за поведението ми! — отвърна троснато Барнстейбъл.

След това предупреждение и възражение двамата се разделиха. Младият офицер се запъти нетърпеливо към възлюблената си, като продължаваше да мърмори недоволно под нос, а лоцманът пристегна по навик кожения колан на сивата си куртка и в мрачно мълчание тръгна подир гардемарина и кормчията към велбота.

Барнстейбъл виждаше, че преоблечената жена, която се бе представила под името Кетрин Плаудън, го чака с дълбоко вълнение, което се отразяваше във всяка чертана умното й лице. Макар, че бе отговорил тъй рязко на лоцмана, младият човек отлично разбираше каква отговорност носи, затова бързо улови подръка предрешената девойка и понечи да я поведе със себе си, съвсем забравил странното й облекло.

— Да вървим, Кетрин — рече той. Времето не чака.

— Какво налага да бързате толкова? — запита тя, като се спря и издърпа ръката си.

— Не чухте ли зловещата прогноза на моя кормчия? Трябва да призная, че съм съгласен с него. Предстои ни бурна нощ, но не съжалявам, че дойдохме в тоя залив, защото тук срещнах вас.

— Не дай боже да стане нужда някой от нас да съжалява за това! — каза Кетрин и тревожна бледост прогони ярката руменина, която заливаше възбуденото лице с кестеняви очи и коси. Но у вас има бележка, следвайте напътствията й и ни спасете. Ние с радост ще се предадем в плен, ако вие и Грифит ни победите.

— Какво искате да кажете с това, Кетрин? — учуди се влюбеният. Вие сте вече в безопасност. Безумие би било да предизвиквате отново съдбата. Моят кораб ще ви приюти, докато освободим вашата братовчедка. И освен това не забравяйте, че вие ми придналежите за цял живот.

— А къде ще ме криете в това време? — попита девойката, като се отдръпна полека от протегнатите към нея ръце.

— На „Ариел“. Кълна се в бога, че вие ще командувате шхуната! А аз ще остана неин командир само по име.

— Благодаря ви, Барнстейбъл, благодаря ви, но едва ли съм способна да заема такъв пост — възрази девойката през смях и руменината отново заля младото й лице като отблясък на летен залез, който сякаш се отразяваше в игривите й очи. Само да не сбъркате в дързостта си. Ако съм се решила на постъпка, каквато не подобава на жена, знайте, че го върша от висши подбуди и ако съм по-предприемчива от мои посестрими, то е …

— …да превъзмогнете слабостта на вашия пол — възкликна Барнстейбъл — и да докажете, че ми имате пълно доверие.

— И стана един ден ваша достойна жена.