Читаем Лоцманът полностью

— Ще ни трябват и очи и лот — отговори лоцманът, сякаш несъзнателно поведе разговор сам със себе си. И в по-тъмни нощи ми се е случвало да влизам и да излизам оттук, ала никога газенето не е бивало повече от два и половина сажена.

— Тогава, обзалагам се, вие не ще успеете да прекарате тоя кораб между такива скали и вълни! — възкликна Грифит. Щом сте плавали на кораби с малко газене, едва ли познавате тукашните води. Пътищата могат да се изучат само при нисък кил. Ех, лоцмане, лоцмане, не си играйте с живота ни, щом не знаете пътя! Защото тази игра е опасна, когато имаме насреща си враг.

— Млади човече, вие сам не знаете с какво заплашвате и кого заплашвате — каза мрачно лоцманът, все тъй спокоен и невъзмутим. Забравяте, че тук имате началник, а аз нямам.

— Зависи как ще изпълните дълга си — извика Грифит, защото ако …

— Тихо! — прекъсна го лоцманът. Приближаваме фрегатата. Нека се качим на нея в сговор.

Като каза това, той се облегна на възглавничките на седалката, а Грифит, макар и да очакваше какви ли не беди поради неопитността на своя спътник или възможно предателство от негова страна, подтисна чувствата си и замълча. Двамата се качиха на кораба наглед дружелюбно.

Фрегатата вече се люлееше по дългите вълни, които прииждаха от открито море една подир друга с все по-голяма сила. Обаче платната й продължаваха да висят неподвижно от реите, защото вятърът, който от време на време духаше откъм брега, не можеше да надуе тежката им тъкан.

Изкачвайки се по трапа, Грифит и лоцманът чуваха само зловещия плясък на вълните, които се разбиваха във високите бордове на кораба, и острото изсвирване на боцмана, който даваше знак на караула, поставен от двете страни на трапа, да отдаде почести на ипървия и на лоцмана.

И макар, че на огромния кораб, на който се намираха няколкостотин души, цареше такава дълбока тишина, светлината на десетина бойни фенера, разположени на различни места по палубите, позволяваше не само да се различават фигурите на матросите, но и да се четат загрижеността и любопитството, изписани по лицата на повечето от тях.

По траповете, около гротмачтата и на вантите на кораба се бяха събрали големи групи и в мрака смътно се открояваха отделни силуети, накацали по долните реи или наведени от марсовите площадки. Всички проявяваха по тоя начин интереса си към пристигането на катера.

Докато другите части на кораба бяха заети от матросите, офицерите се бяха разположили на шканците.#1 Наредени по старшинство, те стояха мълчаливо и съсредоточено като останалите членове на екипажа. Отпред се виждаха няколко млади хора, и ако се съди по нашивките им равни по чин с Грифит, но по-низши по длъжност. От другата страна се бе струпала по-голяма група младежи, приятели на мистър Мери. Около кърмовия рудан бяха застанали още трима-четирима души, едик от които носеше син мундир с алени нашивки на офицер от морската пехота, а друг черно расо на краосн свещеник. Зад тях, до вратата на каютата, от която току-що се бе качил, се беше изправила високата, стройна фшра па командира на кораба.

След като размени кратки приветствия с младшите офицери, Грифит следван с бавна крачка от лоцмана, се запъти към мястото, където го чакаше старият капитан. Младият човек свали фуражката си и се поклони малко no-ниско от обикновено.

— Изпълнихме поръчението ви, сър — доложи той макар, че то ни отне повече време и усилия, отколкото предполагахме.

— Но не сте довели лоцмана — забеляза капитанът, а без него всички наши усилия и смелост са напразни.

— Ето го — отговори Грифит като се отдръпна настрана и посочи човека, който стоеше зад него, вдигнал високо яката на грубата си куртка и закрил лицето си под широката периферия на шапката, избеляла и протъркана от дълга употреба.

— Тоя ли!? — възкликна капитанът. Значи, е станала неприятна грешка. Това не е човекът, който ми трябва и който не може да бъде заменен от никого.

— Не зная кого сте очаквали, капитан Мънсън — обади се непознатият тихо и спокойно, но ако не сте забравили деня, когато вятърът за пръв път развя флаг, който никак не прилича на тази емблема на тиранията, окачена сега над кърмата ви, може би ще си спомните и ръката, която го бе издигнала.

— Донесете тук светлина! — извика възбудено капитанът. Когато фенерът се приближи до лоцмана и освети ярко лицето му, капитан Мънсън трепна, като срещна суровия поглед на спокойните сини очи и видя бледото, но хладнокръвно лице. Сваляйки неволно шапката, изпод която се показаха сребристите му кичури, старият моряк възкликна:

— Той е, макар че много се е изменил!

— За да не го познаят враговете му — добави тутакси лоцманът. После побутна капитана за ръката, отведе го настрана и додаде шепнешком — И приятелите му, докато не удари определеният час.