Читаем Лоцманът полностью

Младият лейтенант му отвърна само с мълчаливо ръкостискане, след което се сбогува с Барнстейбъл и заповяда на хората си да гребат към фрегатата.

Катерът и велботът се разделиха и вече се чуваше плясъкът на веслата, когато лоцманът за пръв път наруши мълчанието си.

— Двете назад! — извика той. Двете назад, ви казвам! Матросите спряха да гребат, подчинявайки се на тоя властен глас, а лоцманът се обърна към велбота и продължи:

— Трябва да изведете шхуната си в открито море, капитан Барнстейбъл и то колкото е възможно по-скоро. Дръжте кораба по-далеч от северния нос и когато се изравните с нас, приближете се на разстояние един човешки глас.

— Разбирам ви много добре, господин лоцман — отвърна Барнстейбъл, но кой ще ме оправдае пред капитан Мънсън, ако вдигна котва без да съм получил нареждане от него? Аз имам изрична игповед да докарам „Ариел“ на това място, което е същинско пухено легло, затова преди шхуната ми да разпени отново вълните, трябва поне да съм видял сигнал или да съм чул устна команда от моите началници. Струва ми се, че ще се измъкнем от този залив така трудно, както и влязохме. А когато излизахме, беше посред бял ден и се ръководехме от вашите писмени напътствия.

Да не искате да останете тук в такава нощ и да загинете? — произнесе мрачно лоцманът. След два часа на мястото, където сега спокойно се поклаща вашата шхуна, ще се пенят само тежки вълни.

— И аз мисля същото. Но щом ми е писано да се удавя сега, нека се удавя, като изпълнявам заповедите на моя командир. Ако обаче послушам съветите ви и от дъното на шхуната се откърти една единствена дъска, ще нахълта не само морската вода, но и бунт. Пък и отде да зная — старецът може да чака още някой и друг лоцман.

— Това е то философия! — промърмори кормчията на велбота така, че всички го чуха. Ала е тежко за съвестта да останеш на такова място?

— Тогава стойте си на котвата и сами ще отидете на дъното при нея! — изръмжа лоцманът. По-мъчно е да се разправяш с глупак, отколкото с буря. Но, ако …

— Не, не, сър, съвсем не е глупак! — прекъсна го Грифит. Барнстейбъл не заслужава такъв епитет, макар че, разбира се е педант в службата. Вдигайте незабавно котва, мистър Барнстейбъл и се измъквайте по-бързо от тоя залив!

— Ах, не можете да си представите с какво удоволствие ще изпълня тази заповед! Гребете, момчета! Аз няма да позволя „Ариел“ да остави костите си в такова кораво леговище.

Тези бодри думи на командира на шхуната бяха посрещнати от матросите с одобрителни възгласи, велботът се откъсна като стрела от катера и скоро изчезна в сянката на мрачните скали.

Гребците на катера също не стояха със скръстени ръце, а с енергични усилия подкараха бързо тежката лодка по вълните и след няколко минути тя вече плаваше край фрегатата. В това време лоцманът, чийто глас бе загубил резкия си и властен тон, проявен в краткия разговор с Барнстейбъл, помоли Грифит да му изброи поименно офицерите, които служеха на кораба. След като изпълни тази молба, младият лейтенант добави:

— Всички те са добри и честни хора, господин лоцман и макар, че работата, която вършите сега е малко рискована за англичанин, между нас няма човек, който би ви предал. Ние се нуждаем от вашата помощ, очакваме да бъдете коректни към нас и обещаваме да ви се отплатим със същото.

— А отде знаете, че именно това ми трябва? — запита лоцманът с тон, в който звучеше студено безразличие към думите на лейтенанта.

— Защото, макар и да говорите английски доста правилно за местен жител — отвърна Грифит, все пак произнасяте „р“-то по начин, който би подразнил слуха на човек, роден оттатък Атлантика.

— Няма значение къде е роден човек и как говори — каза студено лоцманът, щом смело и добросъвестно изпълнява дълга си.

Тъмнината, която бе заместила здрача, може би спомагаше разговорът да протича гладко, като скриваше изражението на презрителна ирония върху красивото лице на младия моряк, когато отговори:

— Вярно, вярно, човек трябва да изпълнява добросъвестно дълга си. Но както забеляза Барнстейбъл, сигурно добре познавате пътя, щом се залавяте да преведете кораб през тези плитчини и то в такава нощ. Знаете ли колко гази корабът ни?

— Колкото може да гази фрегата, а аз се наемам да ви прекарам по четири сажена16 дълбочина. По-малко би било опасно.

— Нашата фрегата е отличен кораб! — каза Грифит. Тя се подчинява на кормилото, както войник от морската пехота се подчинява на сержанта при учение. Но й трябва простор, за да лавира срещу вятъра, защото скоростта й е такава, като че се движи с попътен вятър.

Лоцманът изслуша внимателно, без да изпуска нито дума това описание на качествата на кораба, който щеше да се опита да измъкне от крайно опасно положение и когато Грифит свърши, забеляза с присъщото си хладнокръвие:

— При тесен фарватер това е и предимство и недостатък. Опасявам се, че тази нощ, когато ще трябва да държим кораба под юзда, това ще бъде недостатък.

— Май ще се наложи да опипваме пътя си с помощта на лота — попита Грифит.