Читаем Кървави книги том 4 полностью

Ред се беше оттеглил с ленива походка до отсрещната стена на тунела, беше запалил цигара и наблюдаваше наказанието с вял интерес. Карни погледна към Катсо, който се беше уморил да клечи и седеше на мръсния под. Водката стърчеше между изпънатите му крака и той се усмихваше унесено, глух за молбите, които излизаха от разбитата уста на Поуп.

На Карни му се догади. Не толкова от любопитство, колкото от желание да откъсне мислите си от побоя, той се върна при купчината боклуци и вдигна една снимка. Беше на дете, но беше невъзможно да се открие някаква семейна прилика. Сега лицето на скитника беше променено почти до неузнаваемост – едното му око беше насинено и притворено от отока. Карни хвърли снимката обратно върху купчината. И тогава зърна една завързана на възли връв, която преди това не беше забелязал. Погледна към Поуп. Подутото му око вече беше затворено, а другото гледаше невиждащо. Доволен, че не го наблюдават, той измъкна навитата като змия връв от камарата с боклуци. Възлите винаги го бяха привличали. Абстрактните загадки не му се отдаваха (математиката беше мистерия за него, кръстословиците и ребусите също), но по-материалните го запленяваха. Можеше да си блъска с часове главата над някой възел, пъзел или разписание на влак. Беше се запалил по тези неща през самотното си детство. Без баща, брат или сестра, които да ангажират вниманието му, каква по-добра компания от един пъзел?

Той завъртя връвта, за да огледа по-внимателно трите възела по средата й. Разположени през два или три сантиметра един от друг, те бяха големи, несиметрични и очевидно целта им беше да забавляват хора като него. Как иначе да си обясни сложните им форми? Създателят им се беше постарал да създаде една почти невъзможна за разплитане главоблъсканица. Карни прокара пръсти по повърхността на възлите, но пресичащите се нишки бяха преплетени толкова умело, че между тях не можеше да се вкара и най-тънката игла. Предизвикателството беше прекалено голямо, за да го пренебрегне. Той погледна отново към стареца. Брендан явно се беше уморил да го бие. Когато Карни вдигна очи, той блъсна скитника в стената на тунела и го остави да се свлече на земята. От неподвижното тяло на Поуп се разнесе непогрешимата миризма на клоака.

– Това си го биваше – заяви Брендан с тона на човек, който току-що си е взел освежаващ душ. Руменото му лице беше плувнало в пот от усилието, а усмивката му стигаше от ухо до ухо. – Дай малко водка насам, Катсо.

– Свърши – отговори завалено Катсо, като обърна бутилката, за да покаже, че е празна. – Имаше само една-две глътки.

– Лъжеш, лайньо – каза Брендан, като продължаваше да се усмихва широко.

– И какво ако лъжа? – Катсо хвърли празното шише и то се счупи. – Помогни ми да стана.

Брендан, който не беше изгубил чувството си за хумор, му помогна да се изправи. Ред вече вървеше към изхода на тунела; другите го последваха.

– Хей, Карни – каза Катсо през рамо, – идваш ли?

– Аха.

– Да не искаш да се целуваш с псето? – подметна Брендан.

Катсо едва не се задави от смях. Карни не отговори. Той се изправи, без да откъсва очи от проснатата на земята фигура – търсеше признаци, че скитникът е дошъл в съзнание. Не видя такива. Озърна се към другите. И тримата му бяха обърнали гръб и вървяха покрай релсите. Карни мушна бързо възлите в джоба си. Кражбата му отне само няколко секунди. Когато връвта изчезна, го обзе див триумф от придобивката. Вече предвкусваше забавните часове, които го очакваха. Часове, през които щеше да изпадне в самозабрава, да забрави за празнотата си, за скучното лято и за предстоящата омразна зима, да забрави и за стареца, който лежеше в собствените си изпражнения на няколко крачки от него.

– Карни! – повика го отново Катсо.

Той обърна гръб на Поуп и се отдалечи от струпаните до неподвижното тяло боклуци. Когато беше на няколко крачки от изхода на тунела, скитникът започна да бълнува. Мърмореше си нещо тихо и неразбираемо, но акустиката усилваше думите. Гласът на Поуп заподскача между стените и изпълни тунела с шепот.

Карни успя да разучи възлите на спокойствие чак късно вечерта, когато майка му плачеше насън в съседната стая. Така и не каза на Ред и останалите, че е свил връвта. Кражбата беше толкова невзрачна, че щяха да му се присмеят. Освен това възлите бяха предизвикателство, с което искаше да се справи съвсем сам.

След кратък размисъл кой възел да развърже първо, той избра един и се залови за работа. Почти веднага загуби представа за времето, задачата го погълна напълно. Изминаха часове, докато анализираше в блажена безпомощност плетеницата и търсеше някаква скрита система в конструкцията й. Не намери такава. Дори и да имаше логика в сплитането, тя му убягваше. Можеше да разреши главоблъсканицата единствено на принципа на пробите и грешките. Когато най-накрая остави връвта, за да поспи няколко часа, вече се съмваше, а беше успял да разхлаби нищожна част от възела.