Читаем Кървави книги том 4 полностью

Подмина четвъртия етаж и стигна до петия. Дясната китка дереше врата му. Може би кървеше. Или това беше дъжд – топъл дъжд, който се плискаше по гърдите и краката му. Още два етажа, после покривът. Металната стълба под него звънтеше от тичащите стъпки на безброй ноктести крачета. Чарли бе заложил на обожанието им и не беше сгрешил. Когато останаха само дузина стъпала до покрива, той рискува да погледне отново надолу (струйките по тялото му не бяха от дъжд) и видя, че стълбата гъмжи от ръце – приличаха на гроздове от листни въшки по стъблото на цвете. Не, стига толкова метафори. Край.

Вятърът, който фучеше във висините, бе освежаващ, но Чарли нямаше време да му се наслаждава. Той прескочи високия две стъпки бордюр и се прехвърли на застлания с чакъл покрив. В локвите се разлагаха трупове на гълъби, по бетона пълзяха пукнатини, кофа с надпис „Мръсни превръзки“ лежеше преобърната и излагаше на показ позеленялото си съдържание. Докато Чарли оглеждаше ширналата се пред очите му пустош, първите преследвачи също прескочиха бордюра.

Болката в гърлото най-после проникна в трескавите му мисли – вероломните пръсти дълбаеха трахеята му. Беше му останала малко енергия след препускането по стълбата и да прекоси покрива до отсрещната страна (искаше да падне върху бетон, не върху трева), се оказа трудно. Спъна се веднъж, после пак. Силата беше напуснала краката му и вече му беше трудно да разсъждава логично. В съзнанието му изплува един коан⁴ – будистка гатанка, която бе видял на корицата на една книга.

⁴ Дзенбудизмът използва различни методи за стимулиране на съзнанието към внезапно прозрение. Един от тези методи е интуитивното решаване на парадоксални задачи, загадки или въпроси (т.нар. коан). – Б. пр.

„Какъв е звукът...?“, започваше тя, но Чарли не можеше да довърши фразата, колкото и да се мъчеше.

„Какъв е звукът...?“

Забрави за гатанките, заповяда си той, докато караше треперещите си крака да правят крачка след крачка. Когато стигна до заветната страна на покрива, се строполи върху бордюра и погледна надолу. Мястото беше идеално за скок. Гледаше към паркинга пред лицето на сградата. Нямаше хора. Чарли се наведе още и кървавите капки от разкъсаното му гърло се устремиха към влажната земя. „Идвам“, каза той на гравитацията и на Елън и си помисли колко хубаво ще бъде да умре – вече няма да се тревожи, че венците му кървят, когато си мие зъбите, няма да се притеснява за нарастващата си талия, нито ще се тормози, че никога няма да целуне по устните красавиците, с които се разминава на улицата. В този момент армията го настигна и се закатери победоносно по краката му.

– Можете да дойдете с мен – каза той на оглупелите от вълнение китки, които се скупчиха върху тялото му, – можете да ме последвате, където и да отида.

„Какъв е звукът...?“ Фразата беше на върха на езика му.

О, да, сега си я спомни. „Какъв е звукът от пляскането на една ръка?“ Беше толкова хубаво да си спомниш нещо, което си се мъчил да изровиш от подсъзнанието си, все едно да намериш дрънкулка, която си мислил за безвръзвратно изгубена. Радостта, че се е сетил, подслади последните му мигове. Той се хвърли в празното пространство и му се стори, че пада цяла вечност, после дойде краят на зъбната хигиена и на младите красавици. Нетърпеливи да догонят Месията, китките го последваха на талази и се размазаха на бетона до него.

За скупчените на прозорците пациенти и сестри гледката беше истинско чудо – по-изумителна и от дъжд от жаби. Сцената предизвика повече страхопочитание, отколкото ужас. Беше баснословна. Но скоро свърши и след минута или две няколко смелчаци дръзнаха да излязат. На паркинга имаше още много за гледане и същевременно нищо. Беше рядък спектакъл, разбира се – ужасяващ и незабравим. Но там не намериха нищо значимо, само остатъци от един малък апокалипсис. И нямаше какво друго да сторят, освен да почистят, като опишат и приберат с неохотни ръце труповете за допълнително проучване. После част от участниците се уединиха за кратка молитва – за обяснение или за сън без сънища. И всички, дори агностиците, бяха изненадани да открият колко е лесно да събереш длани.

Босуел се събуди в самостоятелната си стая в реанимацията. Той се пресегна към звънеца до леглото и го натисна, но никой не се отзова на повикването. Въпреки това в стаята имаше някой – криеше се зад паравана в ъгъла. Беше чул шум от тътренето на крака.

Натисна отново звънеца, но в цялата сграда звъняха звънци и изглежда, никой не отговаряше на повикванията. Босуел се хвана за шкафчето и придърпа тялото си до ръба на леглото, за да огледа по-добре шегаджията.

– Излез – промърмори той през пресъхналите си устни. Но проклетникът не бързаше да излиза. – Хайде... знам, че си там.