Читаем Кървави книги том 4 полностью

– Господин Джордж! – повтори паникьосано жената, която Чарли смяташе за образец на търпението и спокойствието. Сега се бореше да махне дясната длан от лицето му и беше на път да се разплаче. – Ще се задушите! – изкрещя тя.

В борбата се включиха още ръце и този път надделяха. Бяха нужни три сестри, за да отместят дланта му, но в крайна сметка успяха. Чарли загълта жадно въздух.

– Добре ли сте, господин Джордж?

Той отвори уста да успокои ангела, но гласът му изневери за момент. Смътно осъзна, че ръката му продължава да се бори.

– Къде е Джудуайн? – попита задъхано Чарли. – Моля ви, доведете го.

– Докторът не е тук, но ще дойде да ви види по-късно през деня.

– Искам да го видя сега.

– Не се вълнувайте, господин Джордж – каза сестрата, която бе възвърнала самообладанието си. – Сега ще ви дам слабо успокоително, за да поспите малко.

– Не!

– Да, господин Джордж! – каза твърдо тя. – Не се тревожете, в добри ръце сте.

– Не искам да спя повече. Те ни контролират, когато спим, не разбирате ли?

– Тук сте в безопасност.

Но Чарли знаеше. Знаеше, че никъде няма да е в безопасност, не и докато има ръка. Вече не можеше да я контролира и навярно никога не е можел. Ръката само се е преструвала, че му служи, сигурно е разигравала театър през целия му четиресетинагодишен живот, за да го заблуди, че е неин господар. Искаше да обясни на сестрата всички тези неща, но не знаеше как. Вместо това каза:

– Повече никакъв сън.

Но сестрата трябваше да следва процедурите. Отделението вече беше препълнено с пациенти и щяха да пристигат нови на всеки час (току-що беше чула за ужасния инцидент в общежитието на Младежката християнска асоциация, говореше се за десетки пострадали при масов опит за самоубийство), така че нямаше избор – трябваше да упои разстроения мъж и да продължи с другите си задължения за деня.

– Сега ще ви дам слабо успокоително – повтори тя и в ръката й се появи спринцовка.

– Само ме изслушайте за момент – примоли се Чарли, но на сестрата не й беше до спорове.

– Не бъдете такова бебе – смъмри го тя, когато от очите му рукнаха сълзи.

– Вие не разбирате – проплака Чарли, докато иглата пробиваше вената в свивката на ръката му.

– Ще обясните всичко на доктор Джудуайн, когато дойде да ви види.

Иглата потъна в ръката му и тя натисна буталото.

– Не! – извика той и се дръпна рязко.

Сестрата не очакваше подобно буйство. Пациентът се надигна и скочи от леглото, преди да е довършила инжекцията, а спринцовката остана да стърчи от ръката му.

– Господин Джордж – каза строго тя. – Върнете се в леглото, ако обичате!

Чарли я посочи с чуканчето на лявата си ръка.

– Не се приближавайте до мен.

Сестрата се опита да го засрами.

– Не можете ли да се държите добре като останалите пациенти? – Той поклати глава. Спринцовката падна от ръката му на земята, три четвърти от нея беше пълна. – Няма да ви моля повече.

– Дяволски сте права, няма.

Той се втурна през отделението под насърчителните крясъци на другите пациенти. „Давай, момче, давай!“, извика някой. Сестрата се окопити и хукна след него, но когато наближи вратата, един пациент й препречи умишлено пътя, двамата се сблъскаха и тя падна на земята. Когато се изправи отново, Чарли беше изчезнал в лабиринта от коридори.

Беглецът скоро осъзна, че е на път да се изгуби. Болницата беше посторена в края на деветнайсети век, после беше пристроявана с помощта на различни фондове и дарения: едно крило през 1911, друго след Първата световна война, още крила през петдесетте, ново крило в памет на Чейни през 1973. Това място приличаше на лабиринт, щеше да мине цяла вечност, докато го намерят.

Проблемът беше, че не се чувстваше много добре. Чуканчето на лявата му ръка беше започнало да го боли с отслабването на ефекта от транквилантите и имаше смътното усещане, че кърви под превръзките. Освен това успокоителното от спринцовката беше забавило реакциите му. Чувстваше се замаяно и беше сигурен, че състоянието му е изписано на лицето. Но той нямаше да позволи да го върнат в леглото и да го приспят отново, преди да е открил някое усамотено местенце, на което да премисли нещата.

Скри се в малка стая в дъното на един коридор. Беше пълна с кантонерки и струпани на купчини документи и миришеше леко на влага. Намираше се в мемориалното крило, но Чарли, разбира се, не знаеше този факт. Масивната седеметажна пристройка беше вдигната с пари от завещанието на милионера Франк Чейни, при това от собствената му строителна фирма – магнатът беше пожелал така. Бяха използвали некачествен материал и дефектна канализационна система – което обясняваше как Чейни е станал милионер – и крилото се разпадаше от основите нагоре. Чарли се мушна във влажната ниша между две кантонерки, където нямаше опасност да бъде видян, сви се на пода и започна да разпитва дясната си длан.

– Е? – обърна се към нея с разумен тон. – Обясни ми какво става.

Тя се направи на няма.

– Не мълчи – настоя той. – Знам, че се преструваш.

Тя продължи да кротува, невинна като бебе.

– Опита се да ме убиеш... – обвини я Чарли.