Читаем Кървави книги том 4 полностью

Рафърти се размърда неспокойно върху стола и отпуснатите в скута му палци забарабаниха.

– Мъртва е.

Чарли кимна. Знаеше какво ще му отговорят, но искаше да е сигурен.

– Какво ще стане с мен сега?

– Сега сте под наблюдение.

– Какво ще рече това?

– Ще рече, че ви наблюдавам – отговори Рафърти.

Младежът се опитваше да бъде полезен, но всичките тези въпроси го смущаваха. Чарли опита отново.

– Имам предвид... какво ще стане с мен след наблюдението? Кога ще ме изправят пред съд?

– Че защо да ви съдят?

– Как така защо? – попита Чарли.

Нима не беше чул правилно?

– Вие сте жертвата. – По лицето на Рафърти пробяга объркване. – Нали? Не сте сторили зло никому... на вас са сторили. Някой е отрязал вашата... вашата ръка.

– Да – рече Чарли. – Аз.

Рафърти преглътна мъчително.

– Моля?

– Аз го направих. Убих жена си и после си отрязах ръката.

Бедното момче не можа да асимилира чутото. Мълча половин минута, преди да попита:

– Защо?

Чарли сви рамене.

– В това няма никакъв смисъл – заяви Рафърти. – Ако сте си отрязали сам ръката... къде е тя сега?

Лилиан спря колата. На шосето пред нея имаше нещо, но не можеше да разбере какво. Понеже беше пълна вегетарианка (освен на масонските вечери с Теодор) и върл защитник на животните, тя реши, че отвъд лъчите на фаровете й лежи ранено животно. Лисица може би. Беше чела, че те се промъкват в покрайнините на градовете, за да се хранят с отпадъци. Но нещо я тревожеше, може би слабата предутринна светлина, която изглеждаше толкова измамна. Колебаеше се дали да излезе от колата. Теодор щеше да й каже да си продължи по пътя, но пък той я беше зарязал, нали? Пръстите й забарабаниха по волана, беше раздразнена от собствената си нерешителност. Онова там можеше наистина да е ранена лисица. В центъра на Лондон не гъмжеше от лисици, така че човек не можеше да си позволи да подмине просто така тази. Трябваше да се направи на самарянка, въпреки че се чувстваше като фарисейка.

Лилиан слезе предпазливо на шосето и в крайна сметка не видя нищо. За всеки случай заобиколи предницата на колата. Дланите й се потяха и през тях преминаваха нервни спазми като от слаб електрически удар.

Тогава чу шума – драскането на стотици крачета. Беше чувала истории – абсурдни истории или поне така бе смятала досега – за мигриращи глутници от плъхове, които пресичали нощем града и оглозгвали всичко живо, което срещнели по пътя си. При мисълта, че към нея се приближават плъхове, тя се почувства по-фарисейски от всякога и отстъпи назад към колата. Дългата сянка, която хвърляше на светлината на фаровете, се премести заедно с нея и на мястото й изникна водачът на глутницата. Не беше плъх.

Беше ръка – човешка китка с дълги пръсти, която спря под жълтата светлина и посочи към нея. След нея се появи още една, последвана от десетки и десетки други. Невъзможните твари се скупчиха като раци на щанд на търговец на риба – лъскавите им гърбове се допряха, а крачетата им барабанеха и тракаха, докато се строяваха в редици. Големият им брой не ги правеше по-реални. Лилиан реши, че халюцинира, но те тръгнаха отново към нея. Тя отстъпи още една крачка.

Гърбът й се блъсна в страничната броня на колата и Лилиан посегна към вратата. Слава богу, беше открехната. Спазмите в дланите й се бяха засилили, но все още контролираше ръцете си. Пръстите й хванаха вратата и тя изпищя. Един дебел черен юмрук се беше настанил на дръжката, а отрязаният му край приличаше на буца усукано изсушено месо.

Изведнъж се разнесоха бурни аплодисменти. Лилиан осъзна, че ръкопляскането идва от собствените й длани. Вече не й се подчиняваха и аплодираха този преврат. Поведението им беше нелепо, но не можеше да ги спре. „Престанете – каза им тя. – Престанете! Престанете!“ И те внезапно спряха да пляскат, после се обърнаха да я погледнат. Лилиан усети, че я гледат, макар че нямаха очи; разбра и че им е писнало да ги третира като роби. Без предупреждение те се нахвърлиха върху лицето й. Ноктите й, нейна гордост и радост, се впиха в очите й. Ослепиха я за секунди. Лишена от чудото, наречено зрение, тя изгуби ориентация и падна по гръб, но имаше достатъчно ръце, които да я хванат. Не падна на земята, а в море от пръсти.

Когато ръцете изхвърлиха поруганото й тяло в една крайпътна канавка, перуката, за която Теодор бе пръснал цяло състояние във Виена, вече не стоеше на главата й. И собствените й длани я бяха изоставили, при това без много убеждаване.