Читаем Кървави книги том 4 полностью

Той овладя паниката си и настъпи дланта на пода. Чу как пръстите й изхрущяха под петата му и как нещото изсъска като змия – не беше умряло, но сега знаеше къде се намира и можеше да насочи цялото си внимание към другата твар. Без да отслабва натиска върху гърчещия се под стъпалото му звяр, той се наведе напред, грабна лежащия до китката на Макнамара нож и го заби в ръката на Кристи, която вече се катереше по корема му. Тя се вкопчи с нокти в плътта му, но Босуел беше слаб и имаше мускулест корем. С риск да се самоизкорми, той заби ножа по-дълбоко в нея. Ръката направи последен опит да се задържи, после се пусна и Босуел я махна от тялото си. Въпреки че беше нанизана на острието, тя нямаше никакво намерение да умира и той го знаеше. Като задържа мятащите се във въздуха й пръсти далеч от себе си, той се протегна и заби ножа в облицованата с гипсокартон стена, приковавайки я там. После настъпи другия си враг с цялата си тежест и чу как под петата му изхрущя още един пръст, последван от още един. Тварта продължи да се гърчи. Босуел вдигна крак и я изрита с все сила към отсрещната стена. Тя се удари в огледалото над мивките и падна на пода, като остави кървава следа по стъклото.

Босуел не изчака да види дали е оживяла. Дебнеше го друга опасност. Хлапето продължаваше да блъска с юмруци по вратата, чуваха се нови крясъци и молби. Побеснелите ръце напираха да влязат и скоро щяха да си пробият път. Той прекрачи Макнамара и отиде до прозореца. Не беше голям, но и самият Босуел не беше едър. Махна райбера и се провря през отвора. Вече се бе промушил наполовина, когато си спомни, че се намира на втория етаж. Можеше да пострада зле при падането, но по-добре да си счупи нещо, отколкото да остане на купона. Купонджиите не спираха да блъскат по вратата и тя вече поддаваше под натиска на задружния им ентусиазъм. Босуел продължи да се провира с гърчене през прозореца и тротоарът се залюля пред очите му. Когато вратата се строши, той пусна перваза и падна тежко на бетона. Почти веднага скочи на крака, провери дали крайниците му са здрави и алилуя! – нямаше нищо счупено. „Йехова обича страхливците“, помисли си той. Убиецът на Саварино се надвеси от прозореца над главата му и го изгледа с копнеж.

– Помогни ми – повтори хлапето, – не знам какво правя.

После две ръце се сключиха около гърлото му и молбите спряха.

Като се чудеше при кого да отиде и какво точно да му каже, Босуел се отдалечи от общежитието. Беше само по шорти и с различни чорапи, но през целия си живот не беше изпитвал такава благодарност, че му е студено. Докато вървеше, краката му се огъваха, но в това нямаше нищо странно.

Чарли се събуди с най-нелепата мисъл, която можеше да му хрумне – че е убил Елън и после е отрязал собствената си ръка. Каква машина за глупости беше подсъзнанието му, за да роди подобна измислица! Той посегна да разтърка очи, за да прогони напълно съня, но нямаше ръка, с която да го направи. Седна рязко в леглото и започна да крещи.

Япър беше оставил младия Рафърти да наглежда брутално осакатената жертва, като му бе наредил да го повика веднага, ако мъжът дойде в съзнание. Рафърти беше задрамял. Крясъците го събудиха. Чарли зърна лицето му – едновременно ужасено и шокирано – и спря да пищи. Не искаше да плаши бедното момче.

– Виждам, че сте буден – каза плахо Рафърти. – Ей сега ще повикам някого.

Чарли го изгледа с празен поглед.

– Не мърдайте от леглото, сега ще доведа сестрата.

Чарли отпусна бинтованата си глава върху хладната възглавница и се вгледа в дясната си длан, започна да я свива и изпъва, като наблюдаваше движението на мускулите. Каквото и умопомрачение да го бе обзело в къщата, вече го нямаше. Дланта си беше негова и навярно винаги е била. Джудуайн му беше обяснил синдрома на разбунтувалото се тяло: убиецът, който твърди, че крайниците му водят собствен живот, вместо да приеме отговорност за собствените си постъпки; изнасилвачът, който се осакатява, защото вярва, че за всичко е виновен развратният му пенис, а не мозъкът, който го управлява.

Е, той нямаше да се преструва. Беше луд и това беше самата истина. Да правят каквото искат с него, не се страхуваше от техните лекарства, остриета и електроди. Беше готов на всичко, само и само да не преживее втора нощ на ужасите като тази.

В стаята беше влязла медицинска сестра. Тя се взираше в него, сякаш беше изненадана, че е оживял. „Има привлекателно лице“, помисли си разсеяно той, когато сестрата постави хубава си хладна длан върху горещото му чело.

– В състояние ли е да бъде разпитан? – попита плахо Рафърти.

– Трябва да се консултирам с доктор Менсън и доктор Джудуайн – отговори привлекателното лице и се помъчи да се усмихне окуражително на Чарли.

Малко крива се получи тази усмивка, малко пресилена. Сестрата явно знаеше, че е лунатик, затова. И навярно се страхуваше от него, но кой можеше да я вини? Тя се изниза от стаята да търси консултант и остави Чарли под нервния поглед на Рафърти.

– А Елън? – попита Чарли след малко.

– Вашата съпруга?

– Да. Чудех се... дали...