Читаем Хронолитите полностью

Втората диагноза на доктор Декстър се оказала вярна. Катлин била заразена с рядка, резистентна към повечето антибиотици бактерия, която буквално оглозгала ушната й мембрана — както ми обясни един лекар, — все едно че са й сипали киселина в ухото. Околните малки костици и нервна тъкан също били засегнати до момента, когато многократно завишената доза на флуороквинолола най-сетне започнала да оказва ефект и да потиска инфекцията. До вечерта на следващия ден две неща били ясни.

Първо, че животът на Катлин бил вън от опасност.

Второ, че тя нямало да може да чува с това ухо. Слухът на дясното също бил засегнат, но само в известна степен.

Всъщност, може би трябва да кажа, че нещата са били три. Защото Джанис си дала сметка, че отсъствието ми е непростимо и че този път не смята да си затваря очите пред нехайното ми поведение. Освен ако трупът ми не бъде изхвърлен от вълните на брега — а може би дори и тогава.



Разпитът се проведе по следния начин.

Трима любезни мъже се появиха в затвора и ни се извиниха за условията, в които сме били държани. Съобщиха, че вече били установили контакт с тайландските власти, попитаха ще бъдем ли така добри да си поговорим, докато нещата се движат? Какво ги интересуваше ли? Като начало имената и адресите ни, връзките ни в Щатите, от колко време сме в Тайланд и какво правим тук.

(Тази част сигурно е била голямо забавление за Хич.) Аз просто изреждах фактите: че съм пристигнал в Банкок за разработване на софтуер за верига от американски хотели и че съм останал, след като договорът ми изтекъл. Не споменах, че възнамерявам да пиша книга за възхода и падението на емигрантската култура по крайбрежието, наричано в туристическите справочници „Земя на усмивките“ — в началото идеята ми бе за журналистическо разследване, после за роман, преди да умре окончателно, — нито, че съм изстискал личните си спестявания още преди шест седмици. Споменах им за Джанис, но пропуснах да добавя, че се беше наложило да заемем пари от родителите й, за да преживяваме. Казах им и за Катлин, макар да не знаех, че дъщеря ми едва не бе издъхнала в болницата… а ако костюмарите го знаеха, пропуснаха да ме информират.

Останалите въпроси се въртяха главно около Чъмфонския обект — как сме чули за него, кога за първи път сме го видели, колко близо сме били до него, какви са ни „впечатленията“. Под мрачния поглед на един тъмничар американски лаборант ни взе кръв и урина за анализ. Сетне костюмарите ни благодариха и обещаха да ни измъкнат от затвора при първа възможност.

На следващия ден трима различни любезни господа с полицейски униформи ни зададоха същия комплект от въпроси и дадоха същите обещания.

В края на краищата ни пуснаха. Върнаха ни портфейлите — с част от съдържанието им, и ние се озовахме под палещите лъчи на банкокското слънце, на отсрещната страна на Чао Фрия. Отправихме се към посолството, където успяхме да изврънкаме малко пари за автобуса, както и да позвъним по телефона.

Опитах се да открия Джанис в апартамента. Нямаше отговор. Но беше обедно време и реших, че е излязла да вземе нещо на Кати. Позвъних на домоуправителя, но ми отговори телефонният секретар. В този момент служителят в посолството изгуби търпение и ни припомни с хладна вежливост, че ще изпуснем автобуса.



Прибрах се у дома по тъмно, все още твърдо убеден, че ще заваря Джанис и Катлин и че жена ми ще ми е сърдита, докато не й разкажа какво ми се е случило, а после всичко постепенно ще се уталожи.

В бързината си да напусне квартирата Джанис бе забравила вратата широко отворена. Беше взела един куфар с дрехи за нея и Катлин, а местните обирджии бяха задигнали останалото, което не беше кой знае какво — храната от хладилника, моят телефон и лаптопът.

Изтичах нагоре по улицата и открих домоуправителя, който потвърди, че е видял Джанис да излиза с куфара „онзи ден“ и че Катлин е била болна, макар да не знаеше подробности. Позволи ми да използвам телефона (бях се превърнал в телефонен просяк) и аз се свързах с доктор Декстър, който попълни празнините в информацията, като ми съобщи за заболяването на Катлин и за пътуването им до Банкок.

Банкок. Не можех да се обаждам до там от телефона на домоуправителя — това бе междуградски разговор, както той ми припомни, а аз и без това бях просрочил плащането на наема.

Тръгнах пеша към „Фат Дюк“, прословутия магазин за рибарски такъми и марихуана на Хич.

Хич си имаше свои проблеми — все още хранеше слаба надежда да си възвърне реквизирания даймлер, — но ми каза, че мога да се настаня в задната стая (върху купчина слама, предположих) и да използвам телефона, до където ми е нужно, по-късно ще си уредим сметките.

Едва призори научих, че Джанис и Катлин са напуснали страната.



Не я виня.

Не че не бях ядосан. Сърдих й се цели шест месеца. Но когато се опитах да оправдая гнева пред себе си, открих, че доводите ми са жалки и повърхностни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза