Читаем Хронолитите полностью

След смъртта на Ашли миналата година се наложи да подредя нещата й. На дъното на една кутия със стари документи (купони за храна с изминал срок, данъчни формуляри, пожълтели квитанции за неплатени сметки) открих акта за раждане на Адам Милс. Единственото странно нещо в него бе второто име, което се оказа Куин — нещо, което Ашли никога не ми бе казвала.

Но ако ме питате, това си е чисто съвпадение. Или поне така ми се иска да вярвам. Достатъчно стар съм, за да вярвам в каквото си пожелая. Да вярвам в това, което мога да понеса по-лесно.



Същото лято Кати остави Дейвид да пази дома и дойде с мен в Бока Ратон за една набързо планирана разходка. Не се бяхме виждали от погребението на Ашли през декември. Дойдох в Бока Ратон, защото исках да разгледам корабостроителницата, докато още мога да пътувам.

В наши дни всички говорят за следвоенно възстановяване. Ние сме като обречени пациенти, които ненадейно са получили чудотворно изцеление. Слънцето грее по-ярко, светът (такъв, какъвто е) е нашата черупка и бъдещето е светло и обещаващо. Без никакво съмнение накрая ще бъдем разочаровани. Но се надявам да не е твърде много.

Има и някои неща, с които да се гордеем, като например Националната корабостроителница.

Помня, по времето, когато бяхме в Портильо, Сю Чопра обясняваше, че технологията за манипулиране на пространствата на Калаби-Яу може да ни осигури и други чудеса освен хронолитите. („Говоря за пътешествие сред звездите, Скоти, това е реална възможност!“) И Сю, както винаги, се оказа права. Беше надарена с необичайна интуиция за бъдещето.

Двамата с Кати излязохме на терасата, откъдето се разкриваше панорамна гледка към стартовата площадка — огромна, вдлъбната сфера, покрита със свръхтвърдо стъкло.

Кати ме улови за ръката — имах нужда от подкрепа заради дългото ходене. Поговорихме малко, за дребни неща от живота. Нали бяхме на почивка.

Толкова много неща се бяха променили. Най-важното, разбира се, бе загубата на Ашли. Аш бе умряла неочаквано от аневризма миналата година и сега бях вдовец. Но двамата бяхме прекарали доста добри години заедно, въпреки лишенията по време на войната и финансовите кризи. Липсваше ми постоянно, но не исках да го обсъждам с Катлин. Нито да разговаряме за майка й, сега пенсионерка, радваща се на относително комфортен живот във Вашингтон, или за Уит Делахънт, който излежаваше двайсетгодишна присъда във федералния затвор на Сейнт Пол, по обвинение в противодържавна дейност. Всичко това е минало.

Днес ние вярваме във възможностите на бъдещето.

Терасата гъмжеше от деца, училищна екскурзия, дошли да присъстват на поредния неуправляем полет. Сондата бе поставена в стартовата установка на около половин миля от нас и наподобяваше синкава перла или изваян айсберг.

— Времето е пространство — обясняваше екскурзоводът. — Контролираме ли едното, ще контролираме и другото.

Сю сигурно щеше да се заяде за думата „контрол“. Но децата не се интересуваха от такива неща. Бяха дошли заради зрелището, не за лекцията. Те бърбореха, пристъпваха неспокойно и притискаха личица към предпазното стъкло.

— Изобщо не ги е страх — зачуди се Катлин.

Бяха изненадани — но не много, — когато сондата за Тау Сети се издигна бавно, сякаш по силата на магия, от установката и се понесе безшумно нагоре. Ако нещо ги впечатли, то бе гледката на този огромен предмет, който се носеше с лекотата на балон из безоблачното небе над Флорида. Един-двама от тях може и да са били стреснати. Но никой не беше изплашен.

Знаеха толкова малко за миналото.

Не исках да го забравят. Така е, предполагам, с всички възрастни хора. Искам или не, те ще го забравят. Разбира се, че ще го забравят. Децата им ще знаят още по-малко за нас, а децата на техните деца дори няма да вярват, че сме съществували.

Което си е съвсем в реда на нещата. Не можеш да спреш времето. Сю ми го каза (и Ашли, по своя начин). Можеш да се оставиш да те носи. Да му позволиш да те повлече.

Не е толкова страшно, колкото звучи — особено в слънчев ден като този.

— Добре ли си? — попита ме Катлин.

— Чудесно — отвърнах. — Малко се задъхах.

Бяхме изминали доста път, а денят бе топъл.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза