Читаем Хронолитите полностью

Може би Хич беше прав. Може би някакво тъмно чудо се бе настанило в нашата провинция. Макар че по-вероятно бе да става дума за горски пожар или за престрелка на наркотърговци. Ала Хич спомена, че доставчиците разправяли за „нещо от далечния космос“, и това бе достатъчно да заплени ума ми. Бях уморен и объркан, изправен пред перспективата да прекарам още един ден в разправии с Джанис. Аз нямах никакво желание за това. Ето защо се метнах на задната седалка на даймлера, загърбих последствията и двамата отпрашихме към гората, оставяйки след себе си синкави облаци от изгорели газове. Не се отбих, за да кажа на Джанис къде отивам. Съмнявах се, че щеше да я интересува, пък и без това възнамерявах до вечерта да се прибера.

В онези дни немалко американци изчезваха в Чъмфон и Сатун, отвличани за откуп, убивани за джобни пари или наемани като „мулета“ за хероин. Бях достатъчно млад, за да не ми пука за всичко това.

Подминахме „Фат Дюк“, къщичката, в която Хич официално продаваше рибарски такъми, а всъщност се прехранваше от разпространение на местната марихуана, и поехме по новото крайбрежно шосе. Движението не беше натоварено, само няколко тежки камиона от рибовъдниците на „Си-про“, шарени маршрутки и живописни туристически автобуси. Хич караше с нахаканата самоувереност на местен и това превръщаше пътуването в изпитание за пикочния ми мехур. Но влажният вятър бе освежителен, денят едва започваше и вече обещаваше чудеса.

Навътре от брега Чъмфон е предимно планински район. Веднага щом обърнахме към вътрешността, останахме почти сами на чакълестия път, докато не ни задмина кавалкада от полицейски мотоциклети. Сега вече се убедих, че наистина става нещо. Спряхме на една бензиностанция, където Хич отиде да се облекчи, а аз настроих малкия си радиоприемник на английската станция в Банкок. Топ листи на модни американски и английски песни, нито дума за марсианци. Но тъкмо когато излизахме от бензиностанцията, по пътя преминаха три военни камиона, натъпкани с войници от кралската гвардия и следвани от няколко джипа и полицейски коли. Двамата с Хич се спогледахме многозначително.

— Извади фотоапарата от чантата — рече ми той, без да се усмихва този път. После изтри длани в панталоните си.

Нагоре по пътя огромен прашен облак вече закриваше хълмовете.

Това, което не знаех, бе, че петгодишната ми дъщеря Катлин се бе пробудила от неспокойния сън с ужасна треска и че Джанис бе изгубила двайсет минути в напразни усилия да ме открие, преди да се откаже и да откара Кати в местната клиника за бедни.

Единственият лекар в клиниката бе канадец, преселил се в Чъмфон през 2002-ра, който бе успял да изгради сравнително модерно заведение с волните пожертвования, събирани от Световната здравна организация. Доктор Декстър, така бе познат на хората от крайбрежието. Човекът, към когото се обръщаш, ако имаш сифилис или чревни паразити. Докато преглеждал Катлин, температурата й се покачила до 41 градуса и тя почти изгубила съзнание.

Джанис, естествено, също не била на себе си. Вероятно се е страхувала от най-лошото — японски енцефалит, за който непрестанно пишеха във вестниците през онази година, или денга, отнесла доста хора в гроба. Доктор Декстър поставил диагнозата грип (имаше го във Фуке и Ко Сумай още от началото на март) и я натъпкал с противовирусни средства.

Докато кръстосвала в чакалнята на клиниката, Джанис направила още няколко опита да се свърже с мен. Но аз бях оставил телефона си на лавицата в нашия апартамент. Би трябвало да потърси Хич, но Хич не вярваше в некодирани средства за комуникация, той носеше джипиес локатор и компас и смяташе, че това е повече от достатъчно за човек, който държи сам съдбата в ръцете си.

Когато за първи път съзрях онази колона между дърветата, взех я за чеди3 на далечен ват, един от множеството будистки храмове, разпръснати из Югоизточна Азия. Във всяка енциклопедия ще намерите снимка на Ангкор Ват например. Ще го познаете веднага щом го видите — кули от дялан камък с причудливи форми, наподобяващи застинали животни, сякаш някакъв огромен трол е оставил костите си да фосилизират в джунглата.

Но този чеди — виждах все повече от него, докато следвахме извивките на пътя — беше с различна форма и с различен цвят.

Прехвърлихме билото и се озовахме пред барикада на пътя, който бе запречен от няколко полицейски коли и охраняван от войници с автомати и картечари в джипове. Отбиваха цялото движение. Четирима войници стояха с насочени автомати пред разбрицано камионче хюндай, в чиято зарешетена каросерия врещяха пилци. Граничните полицаи бяха млади и намръщени, облечени в зелени дрехи и с авиаторски очила и държаха автоматите си, сякаш всеки миг очакваха да открият стрелба. Не ми се щеше да се разправям с тях и го казах на Хич.

Не зная дали ме чу. Вниманието му бе погълнато от паметника — ще използвам тази дума засега, — който се извисяваше в далечината.