Читаем Картел полностью

В десет часа Зенаид и Гантри напуснаха къщата с бронирана кола, ескортирана от моторизирани полицаи. Лавиолет бе приет в болница и щеше да остане в Австралия. Пред вратата на стаята му щяха постоянно да дежурят полицаи, но Зенаид смяташе, че приятелят й от детинство не рискува вече почти нищо. И слава Богу!

Отново претърсиха „Дакота“-та. От своя страна „Кантас“ направи всичко възможно, за да се увери, че самолетът е в отлично техническо състояние. Колкото до екипажа, той бе подменен в последния момент и нямаше представа за маршрута, по който му предстоеше да лети.

— Първо Папеете, Таити. После Кингстън, Ямайка — каза Гантри на първия пилот.

Бяха във въздуха вече от пет-шест минути.

— Защо Ямайка?

— Защото там не познавам никого.

— Чудесно основание, няма що!

Тъй като разполагаха с пълна свобода на избор, двамата се настаниха в първа класа. От момента на убийството на Запъртъка Макнълти, Гантри и Зенаид бяха подложени на непрекъснати разпити и се принудиха да разкажат перипетиите си. Австралийската полиция се интересуваше защо Зенаид не се е обърнала към полицията в Милуоки още в самото начало. И за да каже какво, моля? Че в лицето на дребния бакалин, убит най-вероятно от скитници, е разпознала един от клиентите на банката, в която работеше? Че подозира собствениците на същата тази банка в нарушаване на правилника за депозитите и трансферите в чужбина?

С какви доказателства разполага? Всъщност не е изключено да греши; и несъмнено грешеше, смятайки, че всичко е насочено именно срещу нея. Та тя не е нищо повече от новоназначен пълномощник на една провинциална банка. Звучеше твърде неправдоподобно някой да полага толкова усилия с единствената цел да я убие, и то на другия край на света. И без да е взела съзнателно такова решение, тя с изненада установи, че омаловажава цялата история. Или поне ролята, която играеше в нея. Не, не знае нищо за корабите, които бяха преследвали джонката на господин Гантри. Не, нищо не е видяла. Скептицизмът на бризбейнските полицаи изключително много я бе улеснил в поддържането на тази толкова логична теза.

Очевидно Гантри, при това без да са се договаряли предварително, бе постъпил точно по същия начин. Той също омаловажи случая. Заяви, че не му е известно да има враг, способен да го унищожи физически; че е един най-обикновен биолог. Вярно, занимава се и с финанси, но го прави вече само за удоволствие — състоянието, което притежава, му е позволило да се оттегли от активния бизнес. Нито една от осъществяваните в момента операции не може да обясни защо бяха посегнали на живота му. Джонката му? Тя не пренася нищо, което би могло да събуди алчността на чисто хипотетични пирати. Миналата година на борда й се качил еди-кой си австралийски министър, понастоящем член на правителството. А неотдавна я посетил и министър-председателят на Сингапур. Тя служела едновременно за лаборатория и за финансова кантора. Гантри се бе свързал с джонката по радиотелефона. Капитанът, Антъни Биърдсли, го увери, че всичко е наред. „Следваме начертания маршрут, господин Гантри. Нито едно от научните наблюдения, които извършихме, не даде резултат.“ Което в превод (полицаите също слушаха разговора) означаваше, че Тони не е забелязал никакви признаци на преследване и че продължава да държи курс към Кергеленовите острови.

— Гантри, защо не казахме всичко на австралийските полицаи?

— Не съм те молил да не казваш нищо.

— Но аз си премълчах. Ти също. И Лавиолет едва ли ще каже повече. Кой би ни повярвал?