— Дълго ли ще продължаваш да ме наричаш Гантри, Зенаид? Още повече в подобен момент?

Той се усмихваше, но тъмносините му очи бяха сериозни, дори угрижени. Защо не го наречеш Джонатан или не му измислиш име, което ще знаете само двамата? Нали ужасно ти се иска?

— Друг път ще говорим — отсече тя.

Трета част

1

Самолетът летеше в заревото на изгряващото слънце, пилотиран от Запъртъка Макнълти, който бе нахлупил на главата си каскет с дълга козирка. Излетяха точно преди разсъмване, без никой дати забележи.

— Чий е самолетът? Твой?

Да, самолетът принадлежал на Запъртъка, чиято фамилия навремето се сдобила с доживотна концесия върху група атоли на югоизток от Рождество. Преди дванайсет години Австралия откупила островчетата от собствениците им за четири милиарда американски долара. Запъртъка получил своя дял и го добавил към и без това значителното си състояние, натрупано, освен от всичко останало, и от овцевъдство.

— Имахме късмет, че се оказа на Коледния остров, за да ни посрещне.

— Не беше там. Дойде само за да ни вземе. Не можех да наема обикновен самолет.

— Значи си имаме пилот милиардер. Това се казва лукс!

Запъртъка Макнълти бе почти безумно влюбен в Големия бариерен риф на източното крайбрежие на Австралия и се разхождаше там по цяла година на борда на някой от трите си кораба (Запъртъка нямаше дом), между които фигурираше разкошна сто и трийсет метрова четиримачтова яхта със седемдесет и пет души екипаж. Преди единайсет години попрекалилият с бирата Запъртък беше, кажи-речи, изтърбушил малката джонка на Гантри. Тогава не само плати всички разходи по ремонта, но му построи и нова джонка, „Лакомник III“. Сегашният „Лакомник“ носеше номер IV.

Самолетът кацна някъде дълбоко във вътрешността на Австралия. Зенаид видя писта, извисяващи се в далечината планини, една доста голяма къща, хиподрум и стометров басейн.

— Къде сме?

Недалеч от пустинята Гибсън. Малко по-натам има едно градче, което се казва Мундивунди. Мястото е спокойно.

— Мислех, че Запъртъка няма дом.

— Това е къщата на охраната. Някой ден все ще построим нещо.

— Ние?

— Със Запъртъка купихме един-два милиона хектара. Той обожава ездата и от време на време си правим състезания.

Засега води с деветнайсет на шестнайсет.

— Построили сте си хиподрум само за вас двамата?

— Точно така. И Запъртъка дойде да ни вземе от Рождество единствено срещу обещанието, че ще му дам възможност да спечели двайсетата си победа. Първият, който направи двайсет и едно, трябва да изпие всичко, което му даде другият. А сега би ли ме извинила? Ще ни отнеме не повече от половин час. И без това трябва да изчакаме, докато заредят самолета.

Самолетът излетя отново при резултат деветнайсет на седемнайсет. Гантри бе надделял със съвсем незначителна преднина, единствен фотофинишът потвърди победата му.

— Знаеш ли, че вие двамата сте абсолютно откачени?

„Чесна“-та летеше над камениста пустиня, осеяна с пресъхнали езера, които преди милион години бяха утолявали жаждата на отдавна изчезнала фауна. Макнълти изреждаше гръмогласно поредица от нищо неозначаващи имена; очевидно се бе окопитил след поражението си като жокей (Гантри се бе надбягвал с хандикап от най-малко шейсетина фунта). Зенаид се запита що за приятелство свързваше двамата мъже въпреки разликата във възрастта им. И тъкмо се канеше да зададе въпроса, когато Гантри я изпревари с присъщия си дразнещ навик да чете мислите.

— Баща ми живее в Испания. Не съм го виждал от петнайсет години. Предполагам, че искаш да знаеш защо. Много добре, ще ти кажа. Ударих го. Един-единствен път. Бях на петнайсет години.

— Той ли те удари пръв?

— Биеше ме редовно. Но това не беше причина. Трябваше чисто и просто да си тръгна, без да му посягам в отговор. Но да не говорим повече за това, съгласна ли си?

Прелетяха над Алис Спрингс — „пъпът“ на Австралия и единственият истински град, който не се намираше на брега на морето. След това се появиха пустинята Симпсън и първата зеленина на Куинсланд. Наближаваха Бризбейн.

Приземиха се. „Чесна“-та спря в края на пистата. Към нея се приближи лимузина с тъмни стъкла. Ескортираха я две други коли с най-малко шестима телохранители в тях.

— Гантри, не е ли малко екстравагантно като предпазна мярка? Невъзможно е някой да знае, че сме в Бризбейн.

— На Запъртъка му е просто забавно.

Бяха изминали вече почти шест хиляди и петстотин километра; летели бяха в продължение на дванайсет часа и се предвиждаше да продължат полета в полунощ местно време, но не на борда на докаралата ги „Чесна 550“, чиято автономия от пет хиляди и петстотин километра не достигаше с малко за прелитането на Тихия океан; без много-много да се замисля, Гантри бе наел един „Дакота 10“ на компанията „Кантас“, в която Запъртъка имаше интереси.

— Цял Дакота 10 за трима пътници!?… Няма ли да ни е малко тесничко?

Изтрещяха първите изстрели.

Заобиколена от двете коли на охраната, лимузината напусна летище „Ийгъл Фарм“ и се насочи към центъра на града.