Читаем Картел полностью

Важно за «тях», но също и за Макартър. Ако успееше да «ги» убеди в ползата от него, да «ги» накара евентуално дори да я осъзнаят, Общият план щеше изцяло да промени собственото му положение. Макартър щеше да се превърне в незаменимия «deus ex-machina». Да стане неуязвим. И да има на свое пълно разположение Ел Сикарио, абсолютното оръжие.

В същото време това щеше да е и венецът на кариерата му. Щеше да постигне нещо, за което никой никога не бе дръзвал дори да мечтае.

На вратата се почука: един прислужник го уведоми, че «те» го чакат долу, както винаги.

— Идвам.

Прибра се в апартамента си малко преди три сутринта.

Сеансът бе минал без изненади. Цифрата, която «им» съобщи в отговор на очаквания въпрос, предизвика всеобщо изумление с мащабността си. Макартър бе изпитал известно задоволство при вида на сащисаните им физиономии.

Но въпреки това не всичко бе казано. След осем часа щяха да подновят заседанието.

Не го попитаха нищо за проекта му. Не искаха да показват по какъвто и да е начин, че са заинтересовани от това, което е измислила «курешката». Тръпка на омраза разтърси Макартър, Мимолетна. Не можеше да си позволи подобни чувства.

Тъкмо се канеше да вземе още един душ, когато на вратата отново се почука. На мига разбра, че това е той.

Въпреки горещината Ел Сикарио носеше риза с дълги ръкави, грижливо закопчани на китките. Макартър изведнъж си даде сметка, че никога не е виждал Убиеца облечен по друг начин, освен от глава до пети, дори край басейна.

Това сигурно означава нещо, но какво?

Макартър не знаеше все така нищо за този човек, дори неговата националност. Как беше станал Ел Сикарио? Как бе спечелил «тяхното» доверие?

— Уморен?

— Малко — отвърна Макартър. — Канех се да взема душ.

— Чувствайте се като у дома си. Ще почакам. А и това няма да ни пречи да поговорим. — Макартър се съблече и влезе в остъклената кабина. Регулира температурата на водата — дори и в тази жега не би я понесъл студена.

— Познавате ли човек на име Гантри?

Ако се намираше лице в лице с Ел Сикарио, въпросът може би щеше да изненада Макартър, може би щеше да го накара да реагира по нежелателен начин. Той замислено погледна крана на душа, изработен от масивно злато, и изчака водата да стане по негов вкус, преди да застане пред струята.

— Познавам един Джонатан Гантри.

— Този от аферата с «боклучавите» облигации?

— Същият.

— Лично ли го познавате?

Внимание, Мак!

— Не.

— Не чух отговора ви.

Макартър подложи лице под струята и остана така, докато преброи до двайсет.

— Отговорът е не — натърти той.

Излезе от кабината и облече халат, белязан с неговите инициали, който използуваше само две нощи в годината. В гардероба висяха още пет такива, абсолютно идентични.

Ел Сикарио бе влязъл в банята и пушеше дълга филипинска пурета с остър тръпчив мирис. Усмихна се.

— Имам предвид Гантри, който носи прякора Лакомника.

— Никога не съм го виждал.

Макартър обу сандали, които също носеха инициалите му. Защо си правят труда да бродират името ми навсякъде, след като прислугата ме нарича Адамс?

Влезе в спалнята и оттам в съседния салон, където си наля чаша уиски, наблюдавайки внимателно ръцете си. Не трепереха. Следващият му въпрос би трябвало да бъде: «Защо ме разпитвате за Гантри?» Реши да не го задава.

— Едно уиски?

— Текила. В хладилника ви сигурно има. Сам ще се обслужа.

Онова, което най-много смущаваше Макартър, бе, че не знаеше как да нарича събеседника си. Ел Сикарио, или просто Убиеца, му се струваше смешно и мелодраматично; би имал усещането, че играе в някоя от онези пиеси, в които са влюбени преподавателите по литература — те включват задължително един капитан а ла «commedia dell’arte» с папагалски нос и огромна сабя, от типа Матаморос29.

Отпи глътка уиски, дебнейки момента, в който Убиеца най-сетне ще се реши да помръдне — той стоеше все още на прага на банята.

— Няма ли някакво име, освен прякора Ел Сикарио, с което бих могъл да ви наричам? Виждали сме се вече най-малко осем или десет пъти.

— Наричайте ме Бен. Или Уилфрид. Или Сузана.

— Матаморос. Мат, за приятелите.

— Защо пък не?

Накрая Убиеца се размърда с вялостта на ленивец — едно от онези флегматични създания, на които им трябва цял ден, за да се изкатерят на някоя палма. За времето, необходимо му да отвори хладилника, скрит във възхитителен резбован шкаф, да вземе бутилката текила, да си сипе половин чаша, да върне бутилката на мястото й и да затвори вратата на хладилника, Макартър вероятно би могъл да продиктува две писма.

— Друг въпрос — промърмори Убиеца след дълго мълчание. — Как се отплащате на Съсман и другите за това, че ви държат в течение на всяка стъпка на Лодегър?

— Другите?

— Няма ли други?

— Ако сте надушили втори, значи са двама.

Играта започваше да забавлява Макартър. Знае по-малко, отколкото се опитва да ме накара да повярвам.

— Надуших само Бърт Съсман.

— Не му плащам. Прави го от приятелски чувства към мен.