Читаем Картел полностью

— Ще дойдеш ли с мен, Зенаид?

— Разбира се.

— Не казвай нищо.

Знае, че съм наясно за какво става дума, помисли си тя. И му е адски кофти, естествено. За щастие има едно старо изпитано лекарство, което действа безотказно в подобни случаи.

— Слизаме ли, Гантри?

В първия момент като че ли не я чу, унесен в мислите си.

— Няма да имаме много време за сън — отвърна той машинално.

— Кой ти говори за сън?

Поне успя да го накара да се усмихне. Все беше нещо.

— Хайде, приятелю. Ще видиш — много е полезно.

Когато след два часа отново се качиха на палубата — не само без изобщо да мигнат, но и без да разговарят (би било излишно наистина), — забелязаха светлини на около хиляда и петстотин метра вдясно, на северното крайбрежие на Гуадалканал. Това беше бившата военноморска база „Хендерсън фийлд“ или, с други думи, сегашното летище на острова.

Реката се оказа неподходяща за скривалище на джонката. В северната си част дългият около двеста километра Гуадалканал беше плосък като тепсия. Едва на юг-югоизток се намираха няколко тесни, дълбоко вдадени в сушата заливчета и реки с високи, труднодостъпни брегове, които можеха да й послужат за убежище. Затова решиха да слязат колкото може по-скоро на брега, използувайки лодката, а джонката да потърси укритие от другата страна на пролива Желязното дъно, на остров Флорида. Тя щеше да остане там два-три дни, докато Гантри й подаде уговорения сигнал.

— Нямаш радиостанция — отбеляза Тони.

— Знам къде мога да намеря. А сега изчезвай, съмва се.

Вече бяха спуснали гумената лодка на вода. Заедно с тях в нея се настаниха и четирима въоръжени ибани. Зенаид взе единствената карабина на борда — един „Уинчестър М 1“, модел 1020, с тефлоново покритие, който принадлежеше на Хъдзън Лийч.

— Къде смяташ, че се намираш, Ганьон?

— На Гуадалканал.

— Войната свърши преди четирийсет и пет години, а освен това не си способна да стреляш по когото и да било.

И най-вероятно имаше право. Дядо Ганьон, който я бе научил да си служи с пушка, не я обучаваше да избива хора, естествено. Чувстваше се малко смешна с това желязо в ръцете.

Лодката стигна брега. Ибаните изпуснаха въздуха и я скриха заедно с двигателя и веслата. Вече напълно се бе разсъмнало и температурата бързо се покачваше. В продължение на повече от три часа вървяха през какаови и кафеени плантации. Заобиколиха някакво село. Теренът беше хълмист и на моменти между дърветата забелязваха билото на покриващата южното крайбрежие планинска верига с нейния приказен нежнозелен връх, издигащ се на повече от две хиляди и триста метра височина.

— Горе ли ще се качим, Гантри?

— Позна. Настаняваме се на върха, отглеждаме деветте си деца, а ти стреляш по всяка Мравка, която се опита да се прави на алпинист.

— Нямаше ли да е по-добре, ако сутринта бяхме взели автобуса на шосето и отидехме направо в Хониара?

— Не.

— Голям локум разтегли пред Тони и останалите с твоята история с мазута.

— Тони не ми повярва. Пат също. А ти още по-малко, Ганьон.

— И да не говорим повече за това. На вашите заповеди, шефе! Девет деца? Ще снасям деца, ако искам и с когото си искам.

— Пести си дъха.

Към единайсет и половина най-сетне излязоха от гората.

Изкачиха се на едно тревисто възвишение и хоризонтът изведнъж се проясни. Пред очите им се разкри значителна част от североизточното крайбрежие на Гуадалканал.

— Погледни — каза Гантри, подавайки й бинокъла.

Зенаид почти веднага забеляза бялата точка насред Айрън Ботъм Саунд, отвъд пистата на летището.

— Четвъртата яхта?

— Да.

— Мислиш ли, че са забелязали джонката?

Според Гантри нямаше такава опасност. Тони явно бе успял да прекоси пролива и да намери убежище на Флорида. Зенаид продължаваше да се взира в яхтата, но от това разстояние, разбира се, беше изключено да различи каквото и да е на борда й.

— Като че ли въобще не помръдва.

— Движи се прекалено бавно, най-много с два-три възела.

След като хапнаха и утолиха жаждата си, отново поеха на път. Този път право на север. Жегата беше убийствена и ту газеха в кални локви, останали от последните дъждове, ту напротив, крачеха през облаци прах, от който гърлото им пресъхваше.

От време на време отново забелязваха четвъртата яхта, която караулеше в пролива, кръстосвайки го нашир и надлъж.

— Може би чака пристигането на „Сивата сянка“ и на подкрепленията на борда й, за да атакува.

Може би. Или пък беше свалила на брега собствените си командоси и те вече си играеха на ловци на глави. Вероятно бе прескочила до Хониара, където не беше изключено рибарите да са й съобщили за минаването на джонката и дори за дебаркирането на гумената лодка. Което несъмнено не й бе попречило да се свърже със „Сивата сянка“ по радиостанцията и да я предупреди, че дивечът най-сетне е на мушката им.