Читаем Картел полностью

Надвесиха се отново над картите. Остров Гуадалканал се намираше на около шест хиляди мили на югоизток. Същият Гуадалканал, където през Втората световна война американци и японци със завиден ентусиазъм взаимно се бяха кълцали на кайма. Там бил ранен и един чичо на Гантри.

— Гани, никога не съм стъпвал на Гуадалканал.

— Той обаче е стъпвал — обади се Зенаид. — На какво да се обзаложим?

Тя четеше или по-точно препрочиташе „Войната в Тихия океан“ на Спектър. За две седмици бе изчерпила до буква скромните запаси на малката бордова библиотека. Но беше трудно да ги подновят, тъй като джонката спираше само на микроскопични атоли, където купуваха от меланезийците плодове, сагу45, прасета и кокошки. Самата тя вече почти нямаше друга работа, освен да получава и изчита сводките от далечния фронт някъде там, на другия край на света. И всеки ден се налагаше да преглъща поредната порция неприятни вести: Роарк продължаваше да се опъва; беше успял да блокира офанзивата на Солър и Шаде на двайсет и седем процента, но междувременно бяха заведени дела в Делауеър и Охайо, както и в щата Уошингтън; не очакваха нещо добро от съдиите, но поне Адам Роарк все още бе жив.

— Бил съм един-два пъти на Гуадалканал — призна Гантри.

Дори познавал някой си, който със сигурност можел да им осигури мазут, и то много дискретно, без да им се налага заради това да обикалят кейовете на Хониара, столицата на Гаудалканал и на южните Соломонови острови, където Мравките несъмнено бяха разположили наблюдатели, ако не и ударен отряд.

— Което означава, че ще трябва да слезеш на брега с двама-трима души — заключи Тони. — Аз пък ще скрия джонката под някоя мидена черупка на място, където да можете да дотъркаляте варелите. Не много далече.

— Именно.

В гласа на Гантри имаше нещо. Нещо като умора. Зенаид се учуди, че Тони Биърдсли не го долавя. А може би Тони и останалите на борда вече си бяха дали сметка за нещото, което прозираше под обичайното му безгрижие, но предпочитаха да не го коментират. Екипажът на джонката бе на края на силите си и най-вече на нервите си след толкова месеци неспирно кръстосване на моретата. С изключение на верните на себе си ибани, неизменно усмихнати и невъзмутими.

Докато върху всички останали: американци, англичани, австралийци, китайци и, разбира се, една канадка, продължителната изолация започваше да оказва своето въздействие.

Дори и привидно да игнорираха все така грозящата ги опасност. То поне финансовата битка, водена от разстояние, да беше взела някакъв приемлив обрат! Но случаят далеч не бе такъв. Всички знаеха какво става с Адам Роарк и неговата „Йелоухед“. Колкото до ПОП срещу „Обауита“, там нещата стояха още по-зле. Осемнайсетте и половина нещастни процента, които успяха да закупят, почти не им вършеха работа срещу ожесточената съпротива на Кампанела и Харкин. Там също се водеха няколко дела, но те бяха предварително загубени. Щяха да ги смажат.

Джонката напредваше едва-едва, срещу вятъра. Нощта беше ясна, при това много повече, отколкото им се искаше. Вдясно се очертаваше североизточният край на Гуадалканал с извисяващия се над него хилядометров връх. Бяха оставили островите Ръсел вдясно назад към единайсет вечерта. Точно по курса се забелязваше тъмната маса на Саво — вулканичен остров, край който от август 1942-ра до февруари 1943-та се бяха водили яростни морски сражения. Дъното тук бе покрито е железария. Вляво, вече едва различим в мрака, се мержелееше южният край на остров Санта Изабел със Залива на хилядата кораба и пролива Необходимост.

Тони беше на мнение да се измъкнат през пролива Необходимост — самото име му се струваше добро предзнаменование.

— Гани, зарязваме мазута, поемаме право на изток, промъкваме се отляво или отдясно на островите Джилбърт и забиваме в Тихия океан.

Веднъж в открито море, вече спокойно ще изчакат развоя на събитията. И половин година, ако се наложи. Вярно, не знаеха къде се намира четвъртата яхта. Вярно, би могла като нищо да е точно там, дебнейки появата им. В резултат на което — това също беше вярно — „Сивата сянка“ набързо щеше да довтаса, а при един сблъсък в открито море нямаше да издържат дълго.

— Но можем да си опитаме щастието.

Или пък да се спуснат на юг. Към Австралия или към Нова Зеландия, Зенаид угаси малката лампичка в рубката на кормчията, на която четеше. Затвори книгата, стана и излезе. Избягна погледа на Гантри. Донякъде се досещаше какво си е наумил. Все още не бе взел окончателно решение, но рано или късно и това щеше да стане. А решението наистина не беше от лесните. Не бяха говорили по въпроса, но не само Гантри можеше да чете мислите на другите.

— Ще сляза на Гуадалканал, Тони — разнесе се нехайният му глас. — Заобикаляш отдалече Хониара; следващото населено място е Ронрони. Точно след него е устието на една река. Тръгваш по нея и се изкачваш колкото се може по нагоре.

— А носле?

— После чакаш. И повече никакви приказки, Тони.

Зенаид се отдалечи, спусна се от високата кърмова надстройка на палубата и дори не обърна глава, когато Гантри се присъедини към нея.