Читаем Играта на ангела полностью

Правилата бяха следните: денем щяхме да работим и двамата, всеки по своя ръкопис. Щяхме да вечеряме заедно, после тя да ми показва страниците, написани от нея през деня, и да ги обсъждаме. Аз трябваше да се закълна, че ще бъда откровен и ще й давам подходящи напътствия, а няма просто да й угаждам с празни похвали. Неделите щяха да са почивни дни и тогава аз щях да я водя на кино, на театър или на разходка. Тя щеше да ми помага в търсенето на материали из разни библиотеки и архиви, а освен това се нагърбваше със задачата килерът ни винаги да е пълен с отбрани стоки благодарение на връзката с фамилния магазин. Аз щях да приготвям закуската, а тя — вечерята. За обяда щеше да се грижи онзи, който е свободен в момента. Щяхме да си поделим домакинската шетня и аз се задължавах да приема безспорния факт, че къщата трябва да се почиства редовно. Аз нямаше да се опитвам да й намеря приятел при никакви обстоятелства, а тя нямаше да изразява съмненията си относно моите мотиви да работя за тартора или да изказва мнение по въпроса, освен ако сам не й го поисках. Всичко останало щяхме да го импровизираме в движение.

Взех чашата си с кафе и двамата вдигнахме тост за моето поражение и безусловна капитулация.

Само след два-три дена се отдадох изцяло на тихия и спокоен живот на васала. Изабела по принцип се събуждаше бавно и трудно и когато изникнеше от стаята си с полузатворени очи, влачейки нозе с едни мои чехли, които бяха прекалено големи за нея, аз вече бях готов със закуската, кафето и сутрешната преса — различен вестник всеки ден.

Рутината е икономката на вдъхновението. Едва бяха изтекли четирийсет и осем часа от въвеждането на новия режим, когато установих, че съм започнал да си възвръщам дисциплината от най-плодотворните си години. Часовете на усамотение в кабинета ми бързо изкристализираха в десетки страници, в които не без известно безпокойство виждах как творбата ми постепенно приема форма, престава да бъде идея и се превръща в реалност.

Текстът просто се лееше, бляскав и пълен със заряд. Можеше да се чете като легенда, митологична сага за чудеса и тежки изпитания, с герои и сцени, които се разгръщаха около едно пророчество, носещо надежда за племето. Повествованието подготвяше почвата за идването на един войнствен спасител, който трябваше да избави хората си от всички тегоби и оскърбления и да им върне славата и гордостта, отнети от лукави врагове, заговорничили от незапомнени времена против народа — който и да бе този народ. Механизмът бе безупречен и можеше да се приложи еднакво добре към коя да е вяра, раса или племе. Знамена, богове и манифести — това бяха джокерите в тази колода, която винаги раздаваше едни и същи карти. Имайки предвид естеството на работата, аз бях избрал да използвам един от най-сложните и трудни за приложение трикове в кой да е литературен текст: привидното отсъствие на всякакви трикове. Езикът звучеше ясно и просто, гласът на повествователя бе честният и открит глас на една съвест, която не разказва, а само разкрива. Понякога се спирах, за да препрочета написаното до момента, и чувството, че сглобяваната от мен машинария функционира с безукорна точност, ме изпълваше със сляпа суета. Съзнавах, че за пръв път от много време насам прекарвам цели часове, без да мисля за Кристина или за Педро Видал. Ситуацията, казвах си, отива към подобрение. Навярно поради това, че нещата изглеждаха така, сякаш най-сетне щях да изляза от блатото, направих онова, което бях правил винаги, щом животът ми поемеше в благоприятна посока: провалих всичко.

Една сутрин, след като закусих, се премених с един от костюмите си на порядъчен гражданин. Отидох до галерията, за да се сбогувам с Изабела, и я видях приведена над бюрото — препрочиташе страниците, които бе написала предния ден.

— Днес няма ли да пишете? — попита тя, без да вдига поглед.

— Давам си ден за размисъл.

Забелязах, че е сложила комплекта с писците и мастилницата с музите до тетрадката си.

— Смятах, че го мислиш за безвкусица — рекох.

— Точно за това го мисля, но все пак съм момиче на седемнайсет години и имам пълното право да харесвам безвкусици — също както вие си падате по пурите.

В тоя миг миризмата на одеколон достигна до нея и тя ми хвърли заинтригуван поглед. Като ме видя, че съм се облякъл за излизане, свъси вежди.

— Пак ли ще се правите на детектив?

— Мъничко.

— А не ви ли трябва телохранител? Един доктор Уотсън в рокля? Изобщо някой със здрав разум?

— Не се учи да си търсиш извинения да не пишеш, преди да си се научила да пишеш. Това е привилегия на професионалистите и човек трябва да я спечели с труд.

— Мисля, че щом съм ваша помощничка, трябва да ви помагам във всичко.

Усмихнах се благо.

— Като отваряш дума за това — да, има нещо, за което исках да те помоля. Не, не се плаши. Свързано е с господин Семпере. Научих, че е зле с парите и книжарницата е в опасност.

— Не може да бъде!

— За жалост това е самата истина, но нищо страшно няма да се случи, защото ние няма да допуснем положението да се утежни.