Читаем Играта на ангела полностью

Между дърветата се простираше пътека от мраморни плочи, която водеше към едно незастроено място, покрито с бели камъни. Отстрани се виждаше гаражно помещение с отворена врата, разкриваща останките от онова, което някога е било „Мерцедес-Бенц“, а сега изглеждаше като изоставена на произвола катафалка. Къщата бе постройка в модернистичен стил с извити линии, която се издигаше на три етажа и завършваше с мансарди, образуващи нещо като гребен от струпани купички и арки. Тесни и заострени като ками прозорци зееха на фасадата, осеяна с релефи и водоливници. Стъклата им отразяваха безшумното шествие на облаците. Стори ми се, че зърнах някакво лице зад един от прозорците на първия етаж.

Вдигнах ръка и помахах за поздрав, без да съм напълно сигурен защо го правя. Все пак не исках да ме вземат за крадец. Фигурата остана на мястото си, загледана към мен, неподвижна като паяк. Сведох очи за миг, а когато отново вдигнах поглед, тя бе изчезнала.

— Добър ден! — провикнах се аз.

Почаках няколко секунди и като не получих отговор, полека се приближих към къщата. Покрай източната фасада имаше басейн с овална форма. От другата страна се издигаше остъклена галерия. Столове от разнищен брезент ограждаха басейна. Обраснал с бръшлян трамплин бе надвиснал над гладката повърхност на тъмните води. Приближих се до ръба на басейна и видях, че е покрит с окапала шума и водорасли, които се полюшваха на повърхността. Докато се взирах в собственото си отражение във водата, забелязах една тъмна фигура, която се очерта зад гърба ми.

Обърнах се рязко и се озовах срещу едно мрачно и изострено лице, което ме оглеждаше с опасение и безпокойство.

— Кой сте вие и какво търсите тук?

— Казвам се Давид Мартин и идвам от името на адвокат Валера — подех аз.

Алисия Марласка стисна устни.

— Вие ли сте госпожа Марласка? Доня Алисия?

— Какво стана с онзи, който идва винаги? — попита тя.

Разбрах, че госпожата ме е взела за един от стажантите в кантората на Валера и навярно смяташе, че й нося документи за подписване или някакво известие от адвоката. За миг претеглих възможността да приема такава самоличност, но нещо в изражението на тази жена ми подсказа, че през живота си е чула предостатъчно лъжи, за да преглътне и още една.

— Не работя за кантората, госпожо Марласка. Причината за посещението ми е от частен характер. Питах се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, за да поговорим за един от предишните имоти на покойния ви съпруг, дон Диего.

Вдовицата пребледня и погледът й се зарея някъде встрани. Подпираше се на бастун, а край прага на галерията забелязах една инвалидна количка, в която тя вероятно прекарваше повече време, отколкото би й се искало да признае.

— Не е останал вече никакъв имот на моя съпруг, господин…

— Мартин.

— Банките взеха всичко, господин Мартин. Всичко освен тази къща, която той прехвърли на мое име по съвет на бащата на господин Валера. Другото го отнесоха лешоядите…

— Имах предвид къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Вдовицата въздъхна. Прецених, че бе на около шейсет или най-много шейсет и пет години. Ехото от една навярно ослепителна хубост явно бе отзвучало съвсем неотдавна.

— Забравете за тая къща. Това е прокълнато място.

— За съжаление не мога да сторя това, понеже живея в нея.

Госпожа Марласка сбърчи вежди.

— Мислех, че никой не иска да живее там. Дълги години беше необитаема.

— Взех я под наем преди доста време. Причината за посещението ми е, че в хода на някои преустройства намерих редица лични вещи, които, предполагам, са принадлежали на покойния ви съпруг, а вероятно и на вас.

— В онази къща няма нищо мое. Каквото и да сте намерили, сигурно е на оная жена…

— Ирене Сабино?

Алисия Марласка се усмихна горчиво.

— Какво всъщност искате да узнаете, господин Мартин? Кажете ми истината. Не сте дошли чак дотук, за да ми върнете вехториите на покойния ми мъж.

Известно време се гледахме мълчаливо и аз разбрах, че за нищо на света не мога и не искам да лъжа тази жена.

— Опитвам се да разбера какво се е случило със съпруга ви, госпожо Марласка.

— Защо?

— Защото мисля, че същото се случва и с мен.

Домът на Марласка имаше онова излъчване на изоставен пантеон, свойствено за големите къщи, които съществуват, подхранвани само от отсъствието и нуждата. Дните на щастие и слава, в които цяла армия от прислужници я бяха поддържали чиста и великолепна, бяха отминали и сега къщата представляваше една руина. Боята по стените се лющеше; плочите на пода се бяха разместили; мебелите бяха проядени от влагата и студа; таваните се бяха свлекли, а големите килими бяха протрити и избелели. Помогнах на вдовицата да седне в своя инвалиден стол на колелца и следвайки нейните указания, я поведох към една читалня, в която почти не бяха останали книги или картини.

— Наложи се да продам повечето неща, за да преживея — обясни ми тя. — Ако не беше адвокат Валера, който продължава да ми праща всеки месец малка пенсия от името на кантората, просто не зная къде щях да се дяна.

— Сама ли живеете тук?

Вдовицата кимна.