— Доня Алисия? Господин Мартин, не бих искал да ме разберете погрешно, но част от задълженията ми като адвокат на семейството е да пазя частния им живот от чужди погледи — по очевидни причини. Много време изтече оттогава, но не бих желал сега да се отворят стари рани — нещо, от което никой не би имал полза.

— Напълно ви разбирам.

Адвокатът ме наблюдаваше напрегнат.

— Та казвате, че сте намерили някаква книга? — попита той.

— Да… един ръкопис. Навярно няма значение.

— Навярно не. На каква тема е произведението?

— Богословска, бих казал.

Валера кимна.

— Изненадва ли ви това? — попитах аз.

— Напротив. Дон Диего беше авторитет по история на религиите. Действително начетен човек. В тази кантора още си го спомняме с голяма обич. Кажете ми, какви конкретни аспекти на покупко-продажбата на имота желаехте да научите?

— Мисля, че вече ми помогнахте много, господин Валера. Не бих искал да ви отнемам повече време.

Адвокатът кимна, явно облекчен.

— Проблемът е в самата къща, нали? — попита той.

— Наистина е странна, да — съгласих се аз.

— Спомням си, че веднъж я посетих като млад, малко след като дон Диего я купи.

— Знаете ли защо всъщност я е купил?

— Казваше, че още като младеж бил запленен от тази къща и все си мислел, че би искал да живее в нея. Дон Диего бе склонен на такива постъпки. Понякога бе като момче, способно да даде всичко в замяна на най-обикновена илюзия.

Аз си замълчах.

— Добре ли сте?

— Отлично. А знаете ли нещо за предишния собственик, от когото господин Марласка е купил къщата? Някой си Бернабѐ Масот?

— Той беше от хората, натрупали състояние в Америка. Не бе прекарал в тая къща повече от час. Купи я след завръщането си от Куба и я държа празна години наред — не казваше защо. Самият той живееше в една голяма сграда, която му построиха в Аренис де Мар45. А тази я продаде за жълти стотинки. Не искаше и да знае за нея.

— А кой е живял там преди него?

— Мисля, че един свещеник. Йезуит. Не съм сигурен. Баща ми бе човекът, който се грижеше за делата на дон Диего, и след неговата смърт унищожи всички архиви.

— Защо го е сторил?

— Заради всичко онова, което вече ви разказах. За да избегне слуховете и да запази чист спомена за приятеля си, предполагам. Истината е, че никога не ми каза защо. Баща ми не беше от хората, които са склонни да дават обяснения за действията си. Имаше си причини — и то основателни, в това не се съмнявам. Двамата с дон Диего бяха не само съдружници, но и големи приятели, тъй че цялата тази история беше много болезнена за баща ми.

— Какво е станало с йезуита?

— Мисля, че е имал дисциплинарни проблеми със своя орден. Бил е приятел на отец Синто Вердагер и май е бил замесен в някои от неговите истории, нали ме разбирате.

— Екзорсизми?

— Празни приказки…

— Как може един йезуит, отлъчен от ордена си, да си позволи такава къща?

Валера отново сви рамене и аз реших, че темата е вече напълно изчерпана.

— Ще ми се да можех да ви помогна повече, господин Мартин, но не зная как. Повярвайте ми.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, господин Валера.

Адвокатът кимна и натисна един звънец на бюрото си. Секретарката, която ме бе посрещнала, се появи на вратата. Валера ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Господин Мартин си тръгва. Изпратете го, Маргарита.

Секретарката кимна и ме изведе. Преди да изляза от кабинета, се обърнах, за да погледна адвоката, който седеше със сломен вид под портрета на баща си. Последвах Маргарита до изхода и точно когато вече затваряше вратата след мен, се обърнах към нея с най-невинната си усмивка.

— Прощавайте, адвокат Валера ми даде адреса на госпожа Марласка, но сега, като се замисля, май не си спомням добре кой беше номерът на улицата…

Маргарита въздъхна, изгаряща от нетърпение да се отърве от мен.

— Тринайсет. „Каретера де Валвидрера“, номер тринайсет.

— Разбира се.

— Приятна вечер — рече тя.

Преди да успея да се сбогувам, вратата се затвори под носа ми, тържествено и внушително като свещена гробница.

21

Когато се прибрах в къщата с кулата, вече гледах с други очи онова, което в продължение на дълги години бе мой дом и мой затвор. Влязох през входната врата с чувството, че прониквам в пастта на едно същество, изградено от камък и сенки. Изкачих се по стълбището така, сякаш навлизах в неговите вътрешности, и отворих вратата на първия етаж, за да се озова пред онзи дълъг и тъмен, чезнещ в сумрака коридор, който за пръв път ми се видя като преддверието на един подозрителен и нездрав ум. В дъното, очертан от алените отблясъци на здрача, който се процеждаше откъм галерията, различих силуета на Изабела, която идваше към мен. Затворих вратата и запалих лампата в коридора.

Тя се беше издокарала като госпожица от сой, с прибрана коса и малко грим, който й придаваше вид на жена, по-възрастна с десет години.

— Изглеждаш много хубава и елегантна — казах аз хладно.

— Почти като някое момиче на вашата възраст, нали? Харесва ли ви роклята?

— Откъде я измъкна?

— Беше в един от сандъците, дето са в стаята в дъното. Мисля, че е била на Ирене Сабино. Как ви се струва? Седи ми като излята, нали?