— И таз добра! Поне наистина да се забавляваше! Ако аз бях имал такъв куп обожателки, когато бях на неговите години, щях да съгрешавам като някой кардинал.

— Господ дава хляб на оня, който няма зъби.

— Точно това му липсва на него — зъби. И желание да хапе. Стори ми се, че някаква мисъл не даваше мира на книжаря.

Той ме гледаше и току се усмихваше.

— Може би вие ще можете да му помогнете…

— Аз?

— Вие сте светски човек, Мартин. Да, да, не ми правете такава физиономия. Сигурен съм, че ако се захванете с тая работа, ще намерите някое добро момиче за моя син. Хубавото личице той си го има. На останалото, което му е нужно, ще го научите вие.

Направо загубих ума и дума.

— Нали искахте да ми помогнете? — попита книжарят. — Ето ви удобен случай.

— Аз говорех за пари.

— Аз пък ви говоря за моя син, за бъдещето на този дом. За целия ми живот.

Въздъхнах. Семпере улови ръката ми и я стисна с малкото сила, която му бе останала.

— Обещайте ми, че няма да допуснете да си отида от тоя свят, без да видя сина си задомен за някоя жена от онези, заради които си струва човек да умре. И без да видя едно внуче.

— Ех, ако бях знаел това, щях да си остана да обядвам в кафене „Новедадес“.

Семпере се усмихна.

— Понякога си мисля, че вие трябваше да бъдете мой син, Мартин.

Погледнах книжаря, по-крехък и стар от когато и да било, едва сянка на онзи силен и представителен мъж, когото си спомнях от моите детски години между тези четири стени, и почувствах, че светът сякаш рухва покрай мен. Приближих се до него и преди да осъзная какво върша, направих нещо, което не бях правил през всичките години на познанството ни. Целунах го по челото, осеяно със старчески петна и рехави побелели коси.

— Обещавате ли ми?

— Обещавам ви — казах аз на излизане.

20

Кантората на адвокат Валера заемаше най-горния етаж на една екстравагантна модернистична сграда на Авенида Диагонал №442, кажи-речи на крачка от ъгъла с Пасео де Грасия. Сградата трудно се поддаваше на описание: изглеждаше най-вече като кръстоска между гигантски часовник с камбана и пиратски кораб, украсен с внушителни прозорци и покрив със зелени капандури. В кое да е друго кътче на света тази барокова и префърцунена постройка би била провъзгласена за едно от седемте чудеса на света или за дяволско творение на умопомрачен автор, обладан от демони. Ала в квартал Енсанче на Барселона, където подобни чудесии никнеха навсякъде като гъби след дъжд, тя едва ли можеше да предизвика нещо повече от леко недоумение.

Влязох във фоайето и се натъкнах на асансьор, навяващ мисълта за онова, което би оставил след себе си един исполински паяк, който тъче катедрали вместо паяжини. Портиерът ми отвори кабината и ме арестува в тази странна капсула, която започна да се изкачва по централната шахта на стълбището. Една секретарка със строга външност ми отвори вратата от масивно дъбово дърво и ми направи знак да вляза. Съобщих й името си и казах, че нямам предварително уговорена среща, но че идвам по работа, свързана с покупко-продажбата на един недвижим имот в квартал Рибера. Нещо едва доловимо се промени в нейния невъзмутим поглед.

— Къщата с кулата? — попита секретарката.

Кимнах. Тя ме заведе до един празен кабинет и ми направи знак да вляза. Почувствах, че това не бе официалната чакалня.

— Почакайте малко, ако обичате, господин Мартин. Сега ще уведомя адвоката, че сте тук.

Прекарах следващите четирийсет и пет минути в този кабинет сред рафтове, отрупани с томове с размерите на надгробни плочи, на чиито гърбове се четяха надписи от типа: „1888–1889, Б. А. К. Първа част. Втора глава“ — направо неустоимо четиво. Кабинетът разполагаше с огромен прозорец, обърнат към Авенида Диагонал, от който се отваряше изглед към целия град. От мебелите се носеше ухание на благородно дърво, отлежало в добри пари. Килимите и големите кожени кресла създаваха атмосфера, напомняща за британски клуб. Опитах се да повдигна една от настолните лампи, които се мъдреха на писалището — тя тежеше навярно не по-малко от трийсет килограма. Над явно неизползваната камина почиваше голяма картина с маслени бои, показваща самодоволната и внушителна фигура на един мъж, който очевидно бе не друг, а великият дон Сопонсио Валера-и-Меначо. Този титан на правото бе увенчан с бакенбарди и мустаци, които напомняха гривата на стар лъв, а погледът му, пламтящ като огън и твърд като стомана, дори от отвъдния свят обхващаше всяко кътче на стаята със сериозността на смъртна присъда.

— Не гово̀ри, но ако човек погледа картината известно време, ще му се стори, че всеки момент може да продума — рече един глас зад гърба ми.

Не бях го чул да влиза. Себастиан Валера бе човек с дискретна походка, който явно бе прекарал по-голямата част от живота си в опити да се измъкне от сянката на баща си, а сега, на петдесет и кусур години, вече нямаше сили да се опитва. Имаше интелигентен, проницателен поглед и онези изящни маниери, присъщи само на истинските принцеси и на действително скъпите адвокати. Подаде ми ръка и аз я стиснах.