— Как ви се струва днес животът, приятелю Семпере?

— Доста стръмен, дон Анаклето.

С помощта на преподавателя успях да кача на първия етаж Семпере, който фактически бе увиснал на шията ми.

— С ваше позволение ще се оттегля да си почина след един дълъг ден на борба с онази тълпа примати, които имам за ученици — обяви преподавателят. — Казвам ви, тази страна ще се разпадне в рамките на едно поколение. Ще се издерат едни други като плъхове.

Семпере с жест ми даде да разбера, че не бива да обръщам прекалено внимание на дон Анаклето.

— Добър човек е — прошепна книжарят, — ама прави от мухата слон.

Когато влязох в жилището, изведнъж ме връхлетя споменът за онова далечно утро, когато пристигнах тук окървавен и стиснал здраво един екземпляр от „Големите надежди“. Тогава Семпере ме взе на ръце, качи ме по стълбите и ми поднесе чаша топъл шоколад, който изпих, докато чакахме лекаря. Спомних си как книжарят ми шепнеше успокоителни слова и почистваше кръвта от тялото ми с хладка кърпа и с такава нежност, каквато никой не бе проявявал към мен до тоя момент. По онова време Семпере беше силен мъж, който ми изглеждаше великан във всяко отношение, и без него надали щях да преживея онези мои злополучни години. Почти нищо не бе останало от тази сила, когато внимателно го настаних да си легне и го завих с две одеяла. Сетне седнах до него и взех ръката му, без да зная какво да кажа.

— Чуйте, ако вземем сега и двамата да се разциврим с цяло гърло, по-добре си вървете — рече той.

— Пазете се, чувате ли?

— Ще се гледам като писано яйце, не се бойте.

Кимнах и се отправих към вратата.

— Мартин?

Спрях се на прага и се обърнах. Семпере се взираше в мен със същата загриженост, с която ме бе гледал в онова утро, когато изгубих няколко зъба и голяма част от невинността си. Побързах да си тръгна, преди да ме е попитал какво всъщност става с мен.

31

Един от първите присъщи похвати на професионалния писател, които Изабела бе усвоила от мен, бе изкуството на отлагането. Всеки ветеран в този занаят знае, че кое да е занимание, като се почне от подострянето на молива и се стигне до зяпането на мухите, има приоритет пред сядането на писалището и напрягането на мозъка. Изабела бе усвоила този основен урок сякаш чрез осмоза и когато се прибрах вкъщи, я заварих не на бюрото й, а в кухнята, където доизкусуряваше едно ястие, което изглеждаше и ухаеше така, сякаш приготвянето му бе отнело няколко часа.

— Празнуваме ли нещо? — попитах аз.

— Не ми се вярва, като ви гледам физиономията.

— На какво мирише?

— Патица с круши на фурна и шоколадов сос. Намерих рецептата в една от готварските ви книги.

— Аз нямам готварски книги.

Изабела стана и донесе един подвързан с кожа том, който остави на масата. Заглавието му беше „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ от Мишел Арагон.

— Така си мислите вие. На втория ред на рафтовете на библиотеката намерих какво ли не, включително един наръчник по брачна хигиена от доктор Перес-Агуадо с твърде недвусмислени илюстрации и бисери от рода на „поради божествен промисъл жената не познава плътски въжделения и нейното духовно и чувствено осъществяване по най-естествен начин се сублимира в майчинството и домакинската шетня“. Тук имате направо мините на цар Соломон.

— А мога ли да зная какво си търсила на втория ред на рафтовете?

— Вдъхновение. И ето че го намерих.

— Да, но от кулинарен тип. Бяхме се разбрали, че ще пишеш всеки божи ден, с или без вдъхновение.

— Писането не ми спори. И за това сте виновен вие, защото ме карате да работя на няколко места и ме забърквате във вашите интриги с непорочния Семпере младши.

— Уместно ли ти се струва да се присмиваш на човека, който е отчаяно влюбен в теб?

— Какво?

— Много добре ме чу. Семпере син ми довери, че си му отнела съня. Буквално! Не спи, не яде, не пие, не може даже да се изпикае, горкичкият, защото по цял ден мисли само за теб.

— Бълнувате!

— Ако някой бълнува, това е клетият Семпере. Да беше го видяла! Идеше ми да му тегля един куршум, че да го избавя от тия мъки и страдания.

— Ама той не ми обръща никакво внимание! — запротестира Изабела.

— Защото не знае как да си разкрие сърцето и да намери подходящите думи, в които да облече чувствата си. Мъжете сме такива, недодялани и първични.

— Да, ама много лесно намери думите, с които ми дръпна едно конско, когато наредих погрешно колекцията „Национални епизоди“55. Изведнъж му дойде дар слово.

— Това е нещо различно. Административното общуване е едно, а езикът на страстта — съвсем друго.

— Глупости!

— Нищо глупаво няма в любовта, уважаема асистентке. И за да сменим темата, ще вечеряме ли, или не?

Изабела бе наредила масата по начин, подобаващ на приготвеното от нея пиршество. Бе изложила цял арсенал от чинии, прибори и чаши, които никога не бях виждал.

— Просто не зная как може да имате такива прелестни неща и да не ги използвате. Всичко това стоеше в кутии в стаята до пералното помещение — рече тя. — Мъжка му работа!