— Мисля, че във фамилния пантеон на гробището Сан Хервасио, не много далече от къщата, където живее вдовицата. Мога ли да ви попитам на какво се дължи вашият интерес към тази работа? Не ми казвайте, че любопитството ви се е пробудило само от това, че живеете в къщата с кулата.

— Трудно е да се обясни.

— Ако искате един приятелски съвет, погледнете моята ситуация и си вземете поука. Оставете тая история на мира.

— На драго сърце бих го сторил. Проблемът е, че не ми се вярва историята да остави на мира мен.

Салвадор ме изгледа продължително и накрая кимна. Взе едно листче и написа някакъв номер.

— Това е телефонният номер на съседите от долния етаж. Добри хора са, пък и в цялата сграда само те имат телефон. На него можете да ме търсите или да ми оставяте съобщения. Питайте за Емилио. Ако имате нужда от помощ, не се колебайте да ми се обадите. И си отваряйте очите на четири. Жако изчезна от хоризонта преди много години, но все още има хора, които нямат интерес тази история да се разравя отново. Сто хиляди франка са си много пари.

Взех листчето с номера и го прибрах.

— Благодаря ви.

— Няма защо. В края на краищата, какво повече могат да ми направят?

— Случайно да имате някоя снимка на Диего Марласка? В цялата къща не намерих ни една негова фотография.

— Знам ли… Все някоя трябва да имам. Почакайте да проверя.

Салвадор отиде до едно бюро в ъгъла на стаята и измъкна оттам тенекиена кутия, пълна с разни книжа.

— Тук още пазя някои неща, свързани със случая… Виждате, че даже след толкова години не съм си взел поука. Ето, погледнете. Тази снимка ми я даде вдовицата.

Той ми подаде една стара портретна фотография. На нея се виждаше висок и представителен мъж на четирийсет и няколко години, който бе застанал на кадифен фон и се усмихваше в камерата на фотографа. Изгубих се в чистия му поглед, питайки се как е възможно зад него да се е криел онзи мрачен свят, който бях открил на страниците на „Lux Aeterna“.

— Мога ли да я взема?

Салвадор се поколеба.

— Предполагам, че да. Но гледайте да не я изгубите.

— Обещавам ви, че ще ви я върна.

— Обещайте ми, че ще си отваряте очите, и ще бъда по-спокоен. И че ако не внимавате и се забъркате в някаква каша, ще ми се обадите.

Протегнах му ръка и той я стисна.

— Обещавам.

30

Слънцето вече залязваше, когато оставих Рикардо Салвадор на неговата студена тераса и се върнах на Пласа Реал. Площадът бе окъпан в прашна светлина, която обагряше в червено силуетите на минувачите край мен. Закрачих из улиците и накрая потърсих подслон в единственото място в целия град, където винаги се бях чувствал добре приет и защитен. Когато стигнах до улица „Санта Ана, книжарницата «Семпере и синове»“ вече затваряше. Здрач се спускаше крадешком над града и в небето бе зейнала рана в синьо и пурпурно. Спрях се пред витрината и видях, че Семпере син тъкмо се сбогуваше с един клиент на прага. Щом ме видя, той се усмихна и ме поздрави с онази плахост, която издаваше неговата скромна натура.

— Точно за вас си мислех, Мартин. Наред ли е всичко?

— По-добре не би могло да бъде.

— То ви е изписано на лицето. Хайде, влезте, ще сваря кафе.

Той ми отвори вратата на книжарницата и ми направи път да мина. Влязох вътре и вдишах дълбоко онзи аромат на хартия и вълшебство, който, необяснимо защо, все още никой не се бе сетил да бутилира. Семпере син ми направи знак да го последвам до задната стая, където се зае да приготви кафе.

— А как е баща ви? Оня ден ми се стори малко отпаднал.

Семпере младши кимна, сякаш ми благодареше, че го попитах. Дадох си сметка, че навярно нямаше с кого да си поговори по този въпрос.

— Вярно е, че е имал и по-добри времена. Докторът казва, че трябва да внимава с гръдната жаба, ама той упорства да работи дори повече от преди. Понякога даже му се сърдя, но той като че ли смята, че ако остави книжарницата в мои ръце, работата ще западне. Когато станах тая сутрин, му казах да благоволи да си остане днес в леглото и да не слиза в книжарницата цял ден. Ще повярвате ли, че три минути по-късно го заварих в столовата да си обува обувките?

— Той е човек с непоклатими идеи — съгласих се аз.

— Твърдоглав е като муле — отвърна Семпере син. — Слава Богу, че сега имаме малко помощ, че инак…

Веднага прибягнах до едно спасително изражение на невинна почуда, което не изискваше особена подготовка.

— Момичето — уточни Семпере син. — Изабела, вашата помощничка. Тъкмо затова си мислех за вас. Надявам се, че нямате нищо против да прекарва по няколко часа тук. Истината е, че при тази ситуация нейната помощ е много навременна, но ако това ви създава някакви неудобства…

Едвам удържах усмивката си заради насладата, с която той произнесе името на Изабела.

— Не съм против, стига само да е временно. Истината е, че Изабела е добро момиче, умно и работливо — рекох аз. — Може да й се има пълно доверие. Двамата с нея се разбираме отлично.

— А пък тя казва, че сте деспот.

— О, така ли казва?

— Всъщност ви е сложила прякор: мистър Хайд.

— Душичка! Не й обръщайте внимание. Нали знаете какви са жените.