Събудих се призори със схванато тяло, сгушено в креслото на кабинета. Станах и чух как два-три елемента от моята анатомия изскърцаха. Завлякох се до прозореца и го разтворих широко. Терасите на стария град искряха от слана и едно пурпурно небе бе прихлупило Барселона. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ забиха, рояк от черни криле излетя от някакъв гълъбарник. Студеният, режещ вятър носеше миризма от пристанището и сажди от комините на квартала.

Слязох долу и се отправих към кухнята, за да сваря кафе. Хвърлих един поглед на килера и останах изумен. Откакто Изабела живееше в къщата, моят запас от провизии напомняше асортимента на бакалницата „Килес“ на Рамбла де Каталуня. Сред изложените екзотични деликатеси, внесени от магазина на нейния баща, намерих една тенекиена кутия английски бисквити с шоколадова глазура и реших да ги опитам. Половин час по-късно, когато вените ми се изпълниха със захар и кофеин, мозъкът ми заработи и ми дойде гениалната идея да започна деня, като си усложня още малко живота — ако това изобщо бе възможно. Веднага щом търговците отвореха дюкяните си, аз щях да посетя магазина на улица „Принсеса“, продаващ артикули за магове и илюзионисти.

— Какво правите тук, буден по това време?

Гласът на моята съвест, Изабела, ме наблюдаваше от прага.

— Ям бисквити.

Тя седна на масата и си наля чаша кафе. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала цяла нощ.

— Баща ми казва, че тази е любимата марка на кралицата майка.

— Значи затова тя изглежда толкова добре.

Изабела си взе една бисквита и я захапа разсеяно.

— Помисли ли какво ще предприемеш? По отношение на Семпере, имам предвид…

Тя ми хвърли един отровен поглед.

— А вие какво ще предприемете днес? Нищо добро, това поне е сигурно.

— Трябва да направя няколко посещения.

— Да бе.

— Какво искаш да кажеш с това?

Изабела остави чашата на масата и се обърна към мен с изражението, което добиваше, когато се канеше да ме подложи на разпит.

— Защо никога не говорите за тая работа, дето я вършите с оня тип, тартора?

— По ред причини, но най-вече за твое добро.

— За мое добро, значи. Ама че съм глупачка, как не се сетих. Впрочем, забравих да ви кажа, че вчера се отби вашият приятел, инспекторът.

— Грандес? Сам ли беше?

— Не. Придружаваха го двама биячи, грамадни като гардероби и с физиономия на хрътки.

При мисълта за Маркос и Кастело, застанали на прага на дома ми, стомахът ми се сви на топка.

— Какво искаше Грандес?

— Не спомена.

— А какво каза?

— Попита ме коя съм.

— И ти какво му отговори?

— Че съм ваша любовница.

— Много умно, няма що.

— Какво пък, на единия от здравеняците това май му се видя доста забавно.

Изабела си взе още една бисквита и я излапа на две хапки. Когато забеляза, че я гледам накриво, веднага спря да дъвче.

— Че какво толкова съм казала? — попита тя с пълна уста, разпръсквайки цял облак от трохи.

32

Тънка ивица мъглява светлина падаше от булото на облаците и възпламеняваше боядисаната в червено фасада на магазина за магически артикули на улица „Принсеса“. Помещението се намираше зад навес от дялано дърво. Стъклата на вратата едва загатваха очертанията на един мрачен интериор със завеси от черно кадифе. Те покриваха витрини с маски и най-различни уреди с викториански привкус, маркирани карти за игра и кинжали с прикрепени тежести, книги за магия и флакони от полирано стъкло с етикетчета на латински, които съдържаха течности във всички цветове на дъгата, бутилирани по всяка вероятност в Албасете56. Камбанката на входната врата оповести моето присъствие. В дъното на помещението имаше празен тезгях. Почаках няколко секунди, като разглеждах сбирката от редки предмети. Тъкмо търсех да видя лицето си в едно огледало, в което се отразяваше целият интериор на магазина с изключение на мен, когато зърнах с ъгълчето на окото си една дребна фигура, надничаща иззад завесата на задната стая.

— Интересен трик, нали? — попита човечето, което имаше побелели коси и проницателен поглед.

Кимнах.

— Как се получава?

— И аз все още не знам. Получих го преди два дена от един производител на магически огледала от Истанбул. Създателят му нарича този ефект рефракционна инверсия.

— Това ни напомня, че нищо не е такова, каквото изглежда — отбелязах аз.

— С изключение на магията. С какво мога да ви помогна, господине?

— С господин Дамиан Роурес ли разговарям?

Човечето кимна бавно, без да мигне. Забелязах, че устните му бяха извити в усмивка, която, подобно на вълшебното му огледало, не бе това, което изглеждаше. Зад веселата гримаса погледът му бе студен и предпазлив.

— Препоръчаха ми вашия магазин.

— А мога ли да попитам кой е бил така любезен да го стори?

— Рикардо Салвадор.

Престорената приветлива усмивка мигом се изпари от лицето му.

— Не знаех, че още е жив. Не съм го виждал от двайсет и пет години.

— А виждали ли сте Ирене Сабино?

Роурес въздъхна, мърморейки нещо под нос. Заобиколи тезгяха и отиде до вратата. Окачи табелата с надпис „Затворено“ и заключи.

— Кой сте вие?