Читаем Играта на ангела полностью

— Добър ден, татко — казах аз.

Гледах черния дъжд, стичащ се по лицето на Пиетата, слушах тропота на капките по камъните и се усмихвах за приятелите, които баща ми никога не бе имал, и за страната, изпратила го да умре приживе, за да напълни гушите на неколцина сатрапи, които дори не подозираха, че е съществувал някога. Седнах на плочата и положих ръка върху мрамора.

— Кой би помислил това за вас, а?

Баща ми, който бе живял на ръба на нищетата, бе намерил вечен покой в достоен за някой буржоа гроб. Като дете все не проумявах защо управата на вестника реши да плати за погребение с изискан свещеник, с оплаквачки, с цветя и с надгробен паметник като за някой вносител на захар. Никой не ми бе казал, че Видал е платил за пищното изпращане на човека, умрял вместо него, макар че аз открай време бях подозирал, че той е поел разходите, и бях приписвал този жест на безкрайната доброта и щедрост, с която небесата бяха благословили моя наставник и кумир, великия дон Педро.

— Трябва да ви поискам прошка, татко. Години наред ви мразех, задето ме оставихте сам на тоя свят. Казвах си, че намерихте смъртта, която си търсехте. Затова никога не дойдох да ви видя. Простете ми.

Баща ми никак не обичаше сълзите. Смяташе, че човек никога не плаче заради другите, а само заради себе си — а ако плаче за себе си, значи е страхливец и не заслужава никакво състрадание. Не исках сега да заплача за него и да го предам още веднъж.

— Щеше да ми е приятно, ако можехте да видите името ми в някоя книга, макар и да не знаехте да четете. Щеше да ми е приятно, ако бяхте тук с мен, за да видите, че синът ви успя да си проправи път в живота и да постигне някои неща, които на вас не ви позволиха да постигнете. Щеше да ми е приятно да ви опозная, татко, а и вие да ме опознаете. Превърнах ви в непознат, за да ви забравя, а ето че сега непознатият съм аз.

Не бях чул кога тарторът се е приближил, но щом вдигнах глава, го видях да ме наблюдава мълчаливо на едва няколко метра разстояние. Станах и отидох при него като добре дресирано куче. Запитах се дали той знаеше, че баща ми е погребан тук, и дали бе пожелал да се срещнем на това място именно по тази причина. Лицето ми навярно е било като разтворена книга, защото тарторът поклати глава и сложи ръка на рамото ми.

— Не знаех, Мартин. Съжалявам.

Не бях склонен да се поддавам на такива другарски изблици. Извърнах се, за да се освободя от неговия жест на обич и съчувствие и стиснах очи, за да сдържа гневните си сълзи. Поех към изхода, без да го чакам. Тарторът постоя няколко секунди, след което реши да ме последва. Крачеше безмълвно редом с мен, докато стигнахме до главната врата. Там аз се спрях и го погледнах с нетърпение.

— Е? Имате ли някакви забележки?

Той не обърна внимание на леко враждебния ми тон и се усмихна търпеливо.

— Работата ви е отлична.

— Но…

— Ако все пак трябва да направя някакъв коментар, той е, че според мен сте улучили право в целта, като сте изградили цялото повествование от гледната точка на един свидетел на събитията, който се чувства жертва и говори от името на народ, очакващ този войнствен спасител. Искам да продължите в същия дух.

— Не ви ли се струва пресилено, изкуствено…?

— Напротив. Нищо не ни подтиква към вярата така, както страхът, убеждението, че сме застрашени. Когато се чувстваме жертви, всичките ни действия и вярвания изглеждат законни, колкото и да са спорни. Нашите противници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се превръщат във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, за да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, защото си казваме, че действаме в самозащита. Злото, заплахата — те винаги идват от другия. Първата крачка, за да повярваме страстно, е страхът. Страхът да не загубим своята идентичност, живота си, положението си или убежденията си. Страхът е барутът, а ненавистта — фитилът. Догмата, в крайна сметка, е само една запалена кибритена клечка. Тук, според мен, вашият сюжет има някои слаби места.

— Изяснете ми едно нещо. Вие вяра ли търсите, или догма?

— Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в онова, в което ние искаме да вярват. И не бива да го оспорват, нито пък да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше право и задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението — да вярваш, за да оцелееш.

Въздъхнах и отклоних поглед, кимайки неохотно.

— Не ми изглеждате убеден, Мартин. Кажете ми какво мислите. Смятате ли, че се заблуждавам?

— Не зная. Смятам, че опростявате нещата по един опасен начин. Цялата ви реч напомня примитивен механизъм за пораждане и насочване на омраза.

— Прилагателното, което щяхте да използвате, не беше опасен, а отвратителен, но няма да ви държа сметка за това.