Тарторът спусна клепачи и потъна в продължително мълчание. Обърна се и направи няколко крачки в посока към вратите на некропола. Гледах тъмния му силует, очертан на фона на мраморната градина, и неподвижната му сянка под дъжда. Изпитвах страх, една неясна боязън, която се надигаше в самите ми вътрешности и ми вдъхваше детинското желание да поискам прошка и да приема всяко наказание, което би пожелал да ми наложи, само за да се спася от това мълчание. Изпитвах и отвращение — от неговото присъствие и особено от самия себе си.

Тарторът се обърна и се приближи отново. Спря се едва на няколко сантиметра и сведе лицето си към моето. Почувствах студения му дъх и се изгубих в бездънните му черни очи. Този път гласът и тонът му бяха ледени, лишени от онази престорена човечност, с която подправяше речта и жестовете си.

— Ще ви го кажа само веднъж. Изпълнете вашата част от договорката ни и аз ще изпълня моята. Това е единственото, което можете и трябва да чувствате.

Не осъзнавах, че съм започнал да кимам усилено, докато тарторът не извади страниците от джоба си и не ми ги подаде. Остави ги да паднат на земята, преди да успея да ги взема. Един порив на вятъра ги подхвана и ги разпръсна към входа на гробището. Втурнах се да ги спася от дъжда, но някои от тях бяха паднали в локвите и мастилото им се разтваряше като кръв във водата, а думите се стичаха в тънички нишки. Събрах ги всичките в една стиска мокра хартия. Когато вдигнах очи и се огледах наоколо, той си беше отишъл.

27

Едва ли някога бях имал по-силна потребност от приятелско рамо, на което да се опра. Старата сграда на „Ла вос де ла индустрия“ стърчеше оттатък стените на гробището. Закрачих натам с надеждата да срещна някогашния си учител дон Басилио, една от онези редки души, недосегаеми за безумието на света, които винаги могат да ти дадат добър съвет. Когато влязох в седалището на вестника, установих, че по-голямата част от персонала все още ми е позната. Бях напуснал преди много години, а сякаш не бе изтекла и една минута оттогава. Онези, които на свой ред ме познаха, ме гледаха подозрително и отклоняваха поглед, за да не се налага да ме поздравяват. Вмъкнах се в редакционната зала и се отправих директно към кабинета на дон Басилио, който се намираше в дъното. Стаята беше празна.

— Кого търсите?

Обърнах се и видях Розел, един от редакторите, които по времето, когато работех там като юноша, вече ми изглеждаха стари. Именно той се бе подписал под отровната рецензия за „Стъпалата към небето“, публикувана от вестника, в която бях окачествен като „съчинител на обяви“.

— Господин Розел, аз съм Мартин. Давид Мартин. Не ме ли помните?

Той ме разучава внимателно няколко секунди, преструвайки се, че му е извънредно трудно да ме познае, и накрая кимна.

— А къде е дон Басилио?

— Напусна преди два месеца. Ще го намерите в редакцията на „Ла Вангуардия“. Ако го видите, предайте му поздрави.

— Непременно ще го сторя.

— Съжалявам, че се получи така с книгата ви — рече Розел със снизходителна усмивка.

Прекосих редакцията, като се провирах между сурови погледи, кисели усмивки и жлъчен шепот. Времето лекува всичко, помислих си, освен истината.

Половин час по-късно едно такси ме остави пред вратите на седалището на „Ла Вангуардия“ на улица „Пелайо“. За разлика от мрачния, западнал вид на сградата на предишния ми вестник, всичко тук излъчваше атмосфера на власт и разкош. Представих се на гишето на портиера и един хлапак с вид на неплатен стажант, който ми напомни за самия мен в момчешките ми години, бе изпратен да съобщи на дон Басилио, че има посетител. С годините някогашният ми учител не бе изгубил нищо от лъвската си външност. С помощта на новите си одежди, съответстващи на отбраната обстановка, сега дон Басилио представляваше също тъй внушителна фигура, каквато бе на времето в „Ла вос де ла индустрия“. Когато ме видя, очите му грейнаха от радост и той наруши железния си протокол, посрещайки ме с прегръдка, която лесно можеше да ми счупи две-три ребра, ако не присъстваха и други хора и ако дон Басилио, колкото и да бе щастлив, не трябваше да спазва приличие и да се грижи за реномето си.

— Обуржоазяваме се, а, дон Басилио?

Някогашният ми началник сви рамене и показа с жест, че не отдава особено значение на новия декор, който го заобикаляше.

— Не се впечатлявайте от това.

— Недейте да скромничите, дон Басилио, че сега сте попаднали на перлата в короната. Е, вразумявате ли ги вече?

Дон Басилио измъкна вечния си червен молив и ми го показа, намигайки.

— Излизам с четири материала на седмица.

— Значи с два по-малко, отколкото в „Ла вос“.

— Дайте ми време, че тука имам някои експерти, които слагат препинателните знаци през куп за грош и си въобразяват, че „резюме“ е типично мезе от провинция Логроньо.

Въпреки думите му беше очевидно, че дон Басилио се чувстваше добре на новото си работно място; даже изглеждаше по-здрав от когато и да било.

— Само не ми казвайте, че сте дошли да търсите работа, защото съм напълно способен да ви дам такава — заплаши ме той.