Читаем Играта на ангела полностью

Само че Жако и съдружникът му Роурес не подозирали едно нещо — че Ирене била обсебена от идеята за сеансите и действително вярвала, че при тая пантомима може да се осъществи връзка със света на духовете. Била убедена, че нейната майка й изпраща послания от отвъдното, и дори след като се бе прочула като актриса, продължила да посещава сеансите, опитвайки се да установи контакт с нея. Именно там се запознала с моя съпруг Диего. Предполагам, че в тоя момент двамата с него сме минавали през труден период — като всички съпружески двойки. От известно време Диего искаше да остави адвокатурата и да се посвети изцяло на писането. Осъзнавам, че в мое лице не срещна подкрепата, от която се нуждаеше. Мислех, че ако стори това, ще си опропасти живота, макар че навярно едничкото, от което съм се бояла, е да не изгубя къщата, слугите… е, в крайна сметка пак изгубих всичко, включително и мъжа си. Онова, което съвсем ни отчужди, бе загубата на Исмаел, нашия син. Диего беше луд по него. Никога не съм виждала баща, който така да обожава сина си. Исмаел, за разлика от мен, бе неговият живот. Един ден се карахме със съпруга ми в спалнята на първия етаж. Бях почнала да го упреквам за времето, което прекарваше в писане, и за това, че съдружникът му Валера му бе поставил ултиматум. На Валера му бе дошло до гуша да поема работата и на двамата, затова обмисляше да разпусне съвместната им кантора и да започне самостоятелна практика. Диего каза, че на него му е все едно, че е готов да продаде своя дял в кантората и да се посвети на призванието си. Същия следобед забелязахме, че Исмаел го няма. Не беше в стаята си, нито пък в градината. Помислих, че се е уплашил, чувайки кавгата ни, и е излязъл от къщата. Не го правеше за пръв път. Месеци преди това го бяха намерили, разплакан, на една пейка на площада в Сария. На свечеряване излязохме да го търсим. Никъде нямаше и следа от него. Ходихме по съседски къщи, по болници… Когато се прибрахме на сутринта, след като го бяхме издирвали цяла нощ, открихме тялото му на дъното на басейна. Беше се удавил предния следобед, а ние с баща му не бяхме чули виковете му за помощ, защото бяхме твърде заети да си крещим един на друг. Беше само на седем години. Диего никога не ми прости това, а не прости и на себе си. Скоро стигнахме дотам, че никой от двама ни не можеше да търпи присъствието на другия. Всеки път, щом се погледнехме или докоснехме, виждахме телцето на нашия мъртъв син на дъното на тоя проклет басейн. И ето че един ден се събудих и разбрах, че Диего ме е напуснал. Той остави кантората и се пренесе да живее в една грамадна къща в квартал Рибера, по която беше вманиачен от години. Казваше, че се занимава с писане, че е получил много важна поръчка от един парижки издател, че няма защо да се тревожа за пари. Аз знаех, че е с Ирене, макар че не си го признаваше. Беше напълно съсипан. Вярваше, че му остава малко време на тоя свят. Смяташе, че е прихванал някаква болест, някакъв паразит, който го разяждал отвътре. Говореше само за смъртта. Не слушаше никого — нито мен, нито Валера… само Ирене и Роурес, които тровеха ума му с истории за духове и му измъкваха парите с обещания, че ще го свържат с Исмаел. Веднъж отидох до къщата с кулата и го замолих да ми отвори. Не ме пусна да вляза вътре. Каза ми, че е зает, че работи по нещо, което щяло да му позволи да избави Исмаел. Тогава си дадох сметка, че започва да губи разсъдъка си. Вярваше, че ако напише оная проклета книга за издателя от Париж, нашият син ще се върне от мъртвите. Мисля, че Ирене, Роурес и Жако с общи усилия успяха да му измъкнат парите, които му бяха останали, които ни бяха останали… Месеци по-късно, когато вече не се срещаше с никого и прекарваше цялото си време, затворен в онова ужасно място, го намериха мъртъв. Полицията каза, че било нещастен случай, но аз изобщо не им повярвах. Жако бе потънал вдън земя, а от парите нямаше и помен. Роурес заяви, че не знае нищо. Твърдеше, че от месеци не поддържал връзка с Диего, защото мъжът ми бил полудял и му вдъхвал страх. При последните спиритически сеанси Диего уплашил клиентите със своите истории за прокълнати души, така че Роурес му казал повече да не стъпва там. Диего разправял, че под града има огромно езеро от кръв. Разправял, че синът му му говори насън, че Исмаел е в плен на една сянка със змийска кожа, която се представя за друго дете и си играе с него… След всичко това никой не се учуди, когато намериха трупа му. Ирене заяви, че Диего е посегнал на живота си по моя вина, че към смъртта го е тласнала именно тая студена и пресметлива съпруга, която е допуснала синът му да умре, понеже не е искала да се откаже от охолния живот. Заяви още, че тя била единствената, която го обичала истински и никога не приела и стотинка от него. Мисля, че поне в този случай не излъга. Според мен Жако я бе използвал, за да съблазни Диего и да го ограби. После, в решителния момент, Жако я зарязал и избягал, без да й даде и пукнат грош. Така твърдяха полицаите, или поне някои от тях. Винаги съм имала чувството, че не искаха да се ровят в тази история и версията за самоубийството им се видя много удобна. Аз обаче не вярвам, че Диего сам е отнел живота си. Тогава не повярвах в това, а и сега не го вярвам. Мисля, че са го убили Ирене и Жако — и то не само заради парите. Имаше и още нещо. Спомням си, че един от полицаите, натоварени да разследват случая, съвсем млад мъж на име Салвадор, Рикардо Салвадор, бе на същото мнение. Той казваше, че има нещо, което се разминава с официалната версия за произшествието, и че някой прикрива истинската причина за смъртта на Диего. Салвадор се бореше да изясни фактите дотогава, докато му отнеха случая, а след време даже го отстраниха от полицията. Дори и тогава той продължи да разследва на своя глава. Понякога идваше да ме види. Станахме добри приятели… Аз бях самотна жена, съсипана и отчаяна. Валера ми казваше, че трябва да се омъжа повторно. Той също винеше мен за станалото с моя съпруг и даже взе да ми намеква, че имало много бакали ергени, на които една вдовица с аристократични обноски и представителна външност би могла да им топли леглото в златните им години. С времето дори Салвадор спря да ме посещава. Не го упреквам. Докато се опитваше да ми помогне, провали своя живот. Понякога ми се струва, че това е единственото, което съм успявала да направя за другите на тоя свят — да им провалям живота… Никому не съм разказала тази история до днес, господин Мартин. Ако желаете един съвет, забравете за тая къща, за мен, за съпруга ми и за цялата история. Махнете се някъде далече. Този град е прокълнат. Прокълнат!