— Не се гордея с това — промърмори мрачно той. — Отнасяха се приятелски с мен… А какво ще стане сега с дъщеря им?

— Това трябваше да се направи! — отсече Куобрас. — Братството никога няма да допусне Атлантида да бъде намерена. — Той се намръщи. — Най-малко пък от Кристиан Фрост. Финансирането на посредници като Уайлд… той знае, че го наблюдаваме.

— Какво… какво ще стане, ако Фрост се усъмни, че съм работил за теб? — попита Джак загрижено.

Куобрас се ухили студено:

— Ще трябва да го убедиш, че е нещастен случай. Можем да те откараме на десет километра от Ксълаодънг — там съществува минимален риск да бъдеш видян с нас. След това можеш да се върнеш в селото и да се свържеш с Фрост, да му съобщиш лошите новини: че си единственият оцелял от лавина, паднала скала или каквото там избереш. — Куобрас протегна ръка. — Радиостанцията?

Джак бръкна в раницата си и извади собствения си малък радиопредавател, който бе използвал, за да предаде на екипа на Куобрас местоположението на Златния връх.

— Ще се наложи да говоря и с други хора. Китайските власти, американското посолство…

— Само поддържай версията, възнаграждението ти ще те чака, когато се върнеш в Америка. И ако откриеш, че някой друг се опитва да тръгне по пътя на Уайлд в бъдеще, ще ме информираш веднага, ясно ли е?

— За това ми плащаш — каза Джак навъсено.

Последва още една хладна усмивка и Куобрас вдигна глава, посрещайки с поглед хеликоптера, който се приближаваше; навигационните му светлини припламваха на фона на потъмняващото небе.

Пет минути по-късно излетяха, оставяйки след себе си единствено трупове.

1.

Ню Йорк сити: десет години по-късно

Д-р Нина Уайлд си пое дълбоко дъх, когато спря пред вратата. Отражението й я гледаше замислено от тъмното стъкло. Беше облечена по-официално от обикновено, един рядко обличан тъмносин костюм замени обичайните удобни якета и работни панталони, дългата й до раменете кестенява коса падаше назад по-строго, за разлика от ежедневната хлабаво вързана конска опашка. Ставаше въпрос за изключително важна среща и макар да познаваше всички, които щяха да присъстват, искаше впечатлението, което ще направи, да е колкото се може по-професионално. Доволна, че не е размазала случайно червилото си, тя се подготви психологически да влезе в стаята, почти несъзнателно докосвайки медальона на врата си. Късметлийският й талисман.

Беше намерила островърхото, изкривено парче метал, дълго около пет сантиметра и излъскано от пясъците на Мароко, преди двайсет години, по време на една експедиция с родителите си, когато бе осемгодишна. По онова време главата й беше пълна с приказки за Атлантида и тя вярваше, че това е направено от орейхалк, метала, описан от Платон като една от характеристиките на изгубената цивилизация. Сега, гледайки го вече с по-критичните очи на възрастен, тя най-после бе приела, че баща й е бил прав, че това не е нищо повече от нискокачествен бронз, безполезен остатък, пренебрегнат или изхвърлен от някой, който го бе подхвърлил на работната им площадка. Но съвсем определено бе дело на човешка ръка — знаците по заоблените му външни ръбове го доказваха — и тъй като това беше първата й истинска находка, родителите й — след многото настоявания, типични за осемгодишна любознателна хлапачка — й позволиха да го задържи.

Когато се върнаха в Съединените щати, баща й го превърна в медальон за нея. И тя реши изведнъж, че той ще й носи късмет. Тъй като това си оставаше недоказано — академичните й успехи се дължаха изцяло на интелигентността и усърдната й работа, и тъй като не беше спечелила от лотарията — Нина знаеше едно нещо със сигурност: единственият ден, в който не си го сложи, забравяйки го в бързината у една приятелка по времето, когато се готвеше за приемни изпити, бе денят, в който родителите й умряха.

Много неща се бяха променили за нея оттогава. Но единственото, което не се промени беше, че не пропускаше ден, в който да не носи медальона.

Напълно съзнателно, сега го стисна отново, преди да отпусне ръката си. В този момент се нуждаеше от целия късмет на света.

Стегна се и отвори вратата.

Тримата професори седяха зад внушително дъбово бюро и вдигнаха глави при влизането й. Професор Хогарт беше едър, приветлив възрастен мъж, чиято доживотна професорска позиция и антипатия към бюрокрацията обясняваха славата му на човек, способен да одобри молба за финансиране само на базата на една умерено интересна презентация. Нина се надяваше, че нейната ще е повече от това.

От друга страна, дори най-увлекателните презентации в историята, които биха завършили с показването на жив динозавър и лекарство за рак, нямаше да спечелят подкрепата на професор Ротшилд. Но тъй като възрастната жена не можеше да понася Нина — както впрочем всяка друга жена под трийсетте, — тя вече я смяташе за изгубена кауза.

Така че дотук можеше да разчита на едно твърдо „не“ и на едно несигурно „може би“. Но поне можеше да се надява на третия професор.