Читаем Експедиция Атлантида полностью

Тя пусна наръч писма на кухненския плот и напълни чайника. Дори не можеше да си представи какво е станало с продуктите в хладилника след толкова време. Може би трябваше да изхвърли всичко и просто да го зареди отново.

Включи кафеварката, отиде до дивана и се отпусна на него. Апартаментът внезапно й се стори едновременно познат и странен, в съзнанието й изплува забравен спомен.

Едва ли можеше да изрази с думи усещането, че отново си е у дома. След всичко преживяно отново се намираше в Ню Йорк, вкъщи, сякаш нищо не се беше случило.

Само дето не беше истина. Тя беше открила Атлантида — и я беше загубила отново. Имаше написаната човешка история, но не можеше да покаже нищо от нея.

Протегна се и докосна медальона си, поправяйки се мислено. Не можеше да покаже нищо от нея… освен знание и удовлетворение, че човешката история ще продължи. Налудничавият план на Фрост беше спрян, всичките му изследвания за вируса — унищожени. Тя се обърна и погледна през прозореца светлините на Манхатън. Запита се дали милионите, милиарди хора, които той беше планирал да убие, щяха да научат някога колко близо са били до унищожение.

Вероятно не. Първо се намеси норвежкото правителство, после и НАТО, за да стане ясно, че истинската цел на фондация „Фрост“ би трябвало да остане дълбоко засекретена.

Нина се протегна на дивана, докато чакаше кафеварката, след това отиде до кухнята. Взе си една чаша, след това започна да рови за буркана с кафе. Къде ли го беше оставила?

Нещо цопна на плота до чашата и я накара да подскочи. Тя се обърна.

На вратата стоеше Чейс в бойното си кожено яке. Все още изглеждаше като пребит, но беше красив по свой уникален начин. Усмихна се.

— Вземи от тях — каза той и посочи към чаените пакетчета, които току-що бе хвърлил на плота. — Мисля, че ще ти се отразят по-добре от кафето.

— Еди! — Нина бе едновременно щастлива и изненадана. Тя погледна към входната врата. Всички ключалки бяха непокътнати. — Как влезе?

— Имам си мои начини — отвърна той и се ухили по-широко. — Хайде, док… Нина — поправи се бързо той. Двамата се прегърнаха и се целунаха.

— Какво правиш тук? — най-сетне успя да попита тя. — Мислех, че си се върнал в Англия.

— Върнах се. Но ми предложиха нова работа. Всъщност, донякъде съм тук и за това.

Тя вдигна вежди.

— О, нима? Значи не си дошъл само защото искаш да ме видиш? — Гласът й прозвуча полушеговито.

— Не, но това си е дяволски добър бонус! Шегувам се — добави той и отново я прегърна. — Наистина дойдох, за да те видя. Въпросът е, че новата ми работа… това, дали да я приема, или не — зависи от теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами сега, когато всички висши чиновници знаят, че Атлантида наистина е съществувала, мислят, че може би има и други древни митове, които също може би са реални. И искат да ги разкрият — и да ги защитят, да са сигурни, че никой като Фрост няма да сложи ръка върху тях. Така че Обединените нации организират международна археологическа агенция за защита, която да се грижи за тях. А човекът, който предлагат да отговаря за това… си ти.

— Аз? — зяпна тя. — Защо аз?

— Защото ти знаеш най-много за Атлантида. Знаеш какво да търсиш. Е — каза той и разпери ръце, — съгласна ли си?

— Каква е твоята част във всичко това?

— Моята? Ами, надявам се да се грижа за това наистина страхотно американско момиче, което спаси живота ми…

— Да й бъдеш телохранител, а? — усмихна се Нина.

— Всъщност, надявам се да правя нещо повече за тялото й, отколкото просто да го охранявам!

— Мисля, че може да се уреди…

Усмивката му се разшири.

— Значи ще приемеш работата?

Тя се усмихна, след това стисна ръката му и го поведе към спалнята.

— Нека идеята да преспи. Атлантида изчака единадесет хиляди години — това може да почака още един ден.