Читаем Експедиция Атлантида полностью

Хенри забеляза веднага, че са въоръжени — бяха преметнали на гръб автоматични пушки.

Единственото оръжие, което притежаваше експедицията, беше обикновена ловна пушка, взета повече да плаши дивите животни, отколкото по предназначение. И отгоре на всичко не беше с тях — бяха я оставили в лагера.

След по-малко от секунда двамата мъже стъпиха на земята и по въжетата започна да се спуска втора двойка. Също въоръжена.

Хенри скочи вътре в пещерата, хлъзгайки се по купчината от камъни, докато се приземи твърдо на пода.

— Хенри? — извика Лора. — Какво става?

— Не ми изглеждат приятелски настроени — отвърна той мрачно. — Най-малко четирима са и са въоръжени.

— Мили боже! Ами Джак?

— Не знам, не го видях. Трябва да оставим вратата отворена. Хайде. — Докато Лора тръгна забързано към гробницата, Хенри инстинктивно грабна странния метален предмет, завивайки го в кадифето, и затича.

Четиримата тибетци като обезумели претърсваха стените на гробницата.

— Тук няма нищо!

— Трябва да има нещо! — изрева Хенри. — Някакъв отвор, ключалка, каквото и да е! — Той погледна назад. На входа на пещерата тъмнееше силует. Миг по-късно той хлътна, сякаш погълнат от земята. На неговото място се появи друг.

— По дяволите! Вече са вътре!

Лора го хвана за ръката.

— Хенри!

Още един силует, и друг, и друг…

Петима мъже. Всичките въоръжени.

Те бяха в капан.

Червени линии пронизаха тъмнината. Лазерни мерници, последвани от мощните лъчи на халогенни фенери. Заслепяващите светлини заиграха напред-назад, преди да стигнат до малката група хора в гробницата.

Хенри замръзна, почти заслепен от лъчите; нямаше къде да избягат, а лазерните мерници, танцуващи по телата им означаваха, че не могат да се борят, нито пък…

— Професор Уайлд?

Хенри беше шокиран. Знаеха го по име?

— Професор Уайлд! — повтори гласът. Дълбок и плътен, с акцент. Може би гръцки? — Останете, където сте. Вие също, д-р Уайлд — долетя заповед, насочена към Лора.

Натрапниците се придвижиха напред.

— Кои сте вие? — поиска да знае Хенри. — Какво искате?

Мъжете с халогените спряха; само една висока фигура продължи напред към членовете на експедицията.

— Казвам се Джовани Куобрас — произнесе мъжът, достатъчно осветен, за да различи Хенри чертите му. Твърдо, сухо лице с изпъкнал римски нос, тъмна коса, пригладена назад почти като кепе, студени очи. — Това, което искам, съжалявам, че трябва да го кажа… сте вие.

Лора го гледаше объркано.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не мога да ви позволя да продължите проучването си. Рискът за света е прекалено голям. Моите извинения. — Той наведе глава за миг, после отстъпи крачка назад. Очите му си останаха все така хладни. — Няма нищо лично.

Лазерните линии се кръстосаха върху Хенри и Лора.

Хенри отвори уста.

— Почакайте…

В тясното пространство на гробницата изстрелите от автоматични оръжия прозвучаха оглушително.

Куобрас погледна шестте направени на решето от куршумите тела, докато чакаше ехото от стрелбата да отзвучи, после даде бързи заповеди.

— Съберете всичко, свързано с експедицията — карти, бележки, всичко! Повторете процедурата и с онези отзад. — Той посочи към мъртвите нацисти. — Предполагам, че това са останките от експедицията на Краус. Ето че една историческа мистерия се разреши… — добави той почти на себе си, докато хората му се разделиха на групи и се заеха със задачата.

— Джовани! — извика един мъж миг по-късно, наведен над тялото на Хенри.

— Какво има, Юри?

— Ела да видиш това!

Куобрас се приближи.

— Мили боже!

— Това нещо не е ли орейхалк? — Юри Волгин насочи светлината на фенерчето си към предмета, който току-що бе развил. Върху лицата на двамата мъже заигра плътен оранжев блясък.

— Да… но никога преди не съм виждал цял артефакт, направен от него, само парчета.

— Красив е… и сигурно струва цяло състояние. Милиони, десетки милиони долари!

— Най-малко. — Куобрас гледа дълго артефакта, виждайки собствените си очи, отразени в метала. След това се изправи рязко. — Но трябва да се държи скрит. — Той извади едно фенерче, плъзна светлината по стените на гробницата, но не видя нищо, освен барелефи на древни богове. Обърна се към олтара и бързо се взря в надписите. — Глозелски… но нищо за Атлантида.

— Може би трябва да претърсим гробницата — предложи Волгин, хвърляйки дълъг поглед към предмета, преди внимателно да го увие отново в кадифето.

Куобрас се замисли.

— Не — произнесе накрая. — Тук няма нищо, сигурно отдавна е било плячкосано. Наистина мислех, че семейство Уайлд може да са ни отвели до самата Атлантида, но пак стигнахме до задънена улица. Трябва да се измъкнем оттук, преди бурята да започне. — Той се завъртя и тръгна към изхода.

Зад него Волгин се обърна назад, за да се увери, че никой не гледа, след което пусна предмета в дълбокия си джоб.

* * *

Куобрас се изправи на края на скалната площадка и размаха фенер, за да призове кръжащия хеликоптер. След малко се обърна към мъжа, застанал край разтурения лагер на експедицията.

— Не се разкисвай. Ти постъпи правилно.

Лицето на Джак беше скрито в качулката.