Читаем Експедиция Атлантида полностью

— Това беше точен превод на текста — потвърди Филби. — Хората, написали това, са знаели, че обществото им умира, и че единственият начин да се спасят, е да се интегрират в други култури в региона.

— Дотук с вашата теория за конспирацията, Куобрас — обади се Нина, без да крие презрението си. — Това ваше Братство е пропиляло хиляди години да се бори срещу нещо, което дори не съществува.

— Съществува! — настоя Куобрас. — Атлантите никога не биха се покорили на хора, които смятат за по-нисши. Такъв е начинът им на мислене, то е в гените им. Ще се опитват, ако ще да трае поколения наред, но биха си възвърнали мощта.

— Къде е доказателството ви? — извика Нина, скочи и насочи в него прожектора. — Това че Кристиан Фрост проследява потомците на атлантите по тяхната ДНК и иска да открие самата Атлантида, най-великата легенда в човешката история, не означава, че се опитва да превземе света!

Куобрас се завъртя към Нина и я заслепи с прожектора си.

— Не знаете на какво е способен Кристиан Фрост.

— Не може да е по-лош от вас!

Очите му се присвиха.

— Представа нямате…

Спорът беше прекъснат от радиостанцията на Старкман.

— Донесли са бомбата — обяви той след краткия разговор, който проведе.

— Кажи им да я приготвят за взривяване незабавно — излая Куобрас. — Да тръгваме. — Всички поеха към входа на храма, но той вдигна ръка да спре Нина: — Вие — не.

— Какво?

— Оставате тук. Това е подходящото място.

Ужасът от думите на Куобрас стегна гърдите й като студено менгеме.

— Почакайте, не… Ще ме оставите тук вътре, така ли? Докато проклетата ви бомба избухне?

Старкман потупа с ръка по кобура си.

— Можете да се застреляте в главата, ако искате.

— Дори няма да имате време да усетите болка — допълни Куобрас. — Ще се изпарите мигновено.

— О, това ме кара да се чувствам много по-щастлива! Не можете да го направите!

— Сбогом, д-р Уайлд. — Куобрас хвърли една незапалена факла в краката й, след което напусна храма. Останалите го последваха. Филби се обърна с измъчено изражение на лицето, сякаш искаше да каже нещо, но след това се отдалечи мълчаливо.

Искаше й се да се затича след тях, да ги блъска и рита, докато се опитват да се изкачват по стената, да скъса въжетата и да ги вкара в капана заедно със себе си… но не можеше. Тялото й отказваше да се подчини, признавайки поражението, дори когато умът й настояваше да се бори. Тя се плъзна по царския саркофаг и се отпусна на прашния каменен под.

Мъжете изкачиха стената, оставяйки я в тъмното.

Това ли беше? Така ли щеше да умре? Затворена в гробница с последните владетели на Атлантида?

Пое си дълбоко дъх, треперейки, след това потърси опипом факлата и я разби, получавайки болнава зелена светлина.

Като не знаеше какво друго да направи, тя се обърна и започна отново да разглежда текста, гравиран върху ковчега. Инстинктът я караше да се изключи от ужаса на непреодолимите обстоятелства, да избяга от тях поне в съзнанието си.

Значи така бе завършила историята на Атлантида. Не с грохот на вълни, помели великата сила от лицето на земята, а в най-обикновен позор, западаща и умираща от корупция като всяка друга империя.

Но в това имаше и нещо добро. Легендата щеше да остане точно такава, история на нещо, предизвикващо възхищение. Най-великата мистерия на всички времена.

Не че това я накара да се чувства по-добре.

Тя дочу звуци, които идваха над стената, дрънчене и тракане, докато хората на Куобрас отваряха сандъка и приготвяха бомбата. Колко ли й оставаше да живее? Петнайсет минути? Десет?

Отвън гласовете се усилиха. Тя вдигна глава. Тонът внезапно се промени: объркването се замени от тревога.

С факла в ръка, Нина бързо се спусна по стъпалата и застана до стената, като се напрягаше да чуе за какво се говори по радиостанцията.

Но не получи отговор.

Куобрас извика с пълен глас нещо, което смрази кръвта ѝ:

— Включете таймера!

Стъпки на бягащи хора. Звуците бързо заглъхнаха по пътя към тунела.

— О, по дяволите… — Инстинктът за самосъхранение се задейства в нея; тя хукна около стената, търсейки някакъв изход.

Но такъв нямаше. Здрав метален пръстен, златото — поддържано от желязо — плътно затваряше храма.

Храмът…

А може би там имаше някакъв скрит изход като онзи в Храма на Посейдон! Тя изтича обратно по стълбите и влезе в мавзолея с трепкаща надежда в сърцето.

Но надеждата й бързо угасна. Вътрешните стени и подът изглеждаха масивни, единственото възможно място, където нещо можеше да бъде скрито бе вътре в ковчезите — но скоро трябваше да установи, че не е достатъчно силна, за да отмести тежките каменни капаци.

Минутите се нижеха и тя се чувстваше напълно безпомощна — бомбата тиктакаше и отброяваше времето до взрива…

Внезапен шум я накара да подскочи. Не беше бомба, беше изстрел!

Далечен грохот на автоматични оръжия. Далечен… но се приближаваше.

Какво ставаше? Тя изтича по стъпалата и се притисна към стената, вслушвайки се. Още изстрели… и сякаш гръм от експлозия. Граната ли беше? Миг по-късно последва и втори.