Читаем Дъжд полностью

Небето бе потъмняло. Настъпваше нощта, а на Венера нощем цареше такъв мрак, че бе опасно да се движи човек. Симънс и лейтенантът също едва се държаха на крака.

Лейтенантът каза:

— Добре, да опитаме. Може би този път ще заспим.

Легнаха, сложиха ръце под главите, за да не бие дъждът по устата и затворените им очи.

Лейтенантът не можа да заспи.

Тресеше го. По него нещо пълзеше. Нещо сякаш го покриваше с жива, пъплеща пелена. Капките, падайки, се съединяваха с другите капки и образуваха струи, които се просмукваха през дрехите и гъделичкаха кожата. Едновременно с това по плата пускаха корени малки растения. А дъждът все барабанеше по главата. В призрачната светлина — растенията фосфоресцираха в тъмнината — той виждаше фигурите на другарите си: сякаш повалени стъбла, покрити с кадифен килим от трева и цветя. Дъждът шибаше шията му. Той се обърна в калта и легна по корем, върху лепкавите растения; сега дъждът шибаше гърба и краката му.

Скочи и трескаво заизтърсва водата от себе си. Хиляди ръце го докосваха, но той не можеше повече да понася да го докосват. Потрепна и се опря до нещо. Симънс стоеше до него под дъжда, треперейки, като кихаше и кашляше. В същия миг скочи и Пикар, викна и се земята около тях.

— Чакайте, Пикар!

— Стига! Стига! — викаше Пикар. После хвана пушката и изстреля в нощното небе шест куршума. Всеки изстрел осветяваше пълчища дъждовни капки, които за миг застиваха във въздуха, сякаш зашеметени от изстрелите — петнадесет милиарда капки, петнадесет милиарда сълзи, петнадесет милиарда мъниста или скъпоценни камъни на фона на бялото кадифе на витрината. Светлината угасна и капките западаха върху хората, жилеха ги също като рой насекоми, въплъщение на студа и страданията.

— Стига! Стига!

— Пикар!

Но Пикар изведнаж като че ли се вдърви. Той не се мяташе вече, стоеше неподвижно. Лейтенантът освети с фенерчето мокрото му лице. Пикар, разтворил широко уста и очи, гледаше нагоре, дъждовните капки се разбиваха в езика и очните му ябълки, кълколеха като пяна в ноздрите му.

— Пикар!

Той не отговаряше, не помръдваше. Влажните мехурчета се пукаха в бялата му коса, по шията и китките на ръцете се търкаляха прозрачни диаманти.

— Пикар! Ние тръгваме. Да вървим.

Едри капки падаха от ушите му.

— Чуваш ли, Пикар!

Той сякаш се бе вкаменил.

— Остави го — рече Симънс.

— Без него не можем да тръгнем.

— А какво да правим, да го носим ли? — Симънс се изплю. — Късно, той вече не е човек… Знаете ли какво ще стане по-нататък? Така ще си стои, докато се задави.

— Какво?

— Нима не сте чували за това? Време е вече да знаете. Ще стои така с вирната глава, за да се излива дъждът в устата и носа му. Ще диша вода.

— Не може да бъде!

— Същото се случи и с генерал Мент. Когато го намериха, седеше на скалата с отметната назад глава и дишаше дъжд. Дробовете му бяха пълни с вода.

Лейтенантът отново освети немигащите очи. Ноздрите на Пикар тихо сумтяха.

— Пикар! — лейтенантът го плесна по обезумялото лице.

— Нищо не чувствува — продължи Симънс. — Няколко дни под такъв дъжд и всеки ще престане да усеща собствените си ръце и крака.

Лейтенантът с ужас погледна ръката си. Тя бе изтръпнала.

— Но не можем да оставим Пикар.

— Само това можем да направим — Симънс стреля.

Пикар падна в локвата.

— Спокойно, лейтенант — рече Симънс. — В пистолета ми ще се намери и за вас куршум. Спокойно. Разсъдете логично: той би стоял все едно така, докато не се задуши. Аз съкратих мъките му.

Лейтенантът плъзна поглед по проснатото тяло.

— Вие го убихте.

— Да. Иначе той би ни погубил. Нали видяхте лицето му. Побъркал се е.

Лейтенантът помълча, после кимна.

— Да, вярно.

И тръгнаха под проливния дъжд.

Беше тъмно, лъчът на фенерчето проникваше в стената от дъжд само на няколко фута. След половин час силите ги напуснаха. Трябваше да поседнат и да чакат, да чакат утрото, борейки се с мъчителния глад. Разсъмна се: сив ден, безкраен дъжд… Продължиха пътя си.

— Пресмятанията ни не излязоха верни.

— Не. След час ще бъдем там.

— Говорете по-високо, не ви чувам — Симънс спря и се усмихна. — Ушите — той ги докосна с ръце. — Излязоха от строя. От тоя безкраен дъжд целият съм се вдървил.

— Нищо ли не чувате? — запита лейтенантът.

— Какво? — Симънс го гледаше озадачен.

— Нищо. Да вървим.

— Аз по-добре да почакам тук. А вие вървете.

— В никакъв случай.

— Не чувам какво говорите. Вървете. Уморих се. Според мен Слънчевият Купол не е в тази посока. А дори и да е там, сигурно целият му свод е надупчен, като на онзи. По-добре да поседя.

— Станете веднага!

— Довиждане, лейтенант.

— Не бива да се предавате, остана съвсем малко.

— Виждате ли пистолета. Той ми казва, че ще остана. Всичко ми опротивя. Не съм се побъркал, но скоро и това ще стане. А аз не искам. Щом се отдалечите, ще се застрелям.

— Симънс!

— Произнесохте името ми, виждам по устните ви.

— Симънс!

— Разберете, това е само въпрос на време. Или ще умра сега, или след няколко часа. Представете си, че стигнете до Слънчевия Купол — ако въобще стигнете — и намерите свода надупчен. Много приятно, нали!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Леонид Максимович Леонов , Виктор Александрович Потиевский , Меган Уэйлин Тернер , Яна Егорова , Роннат , Михаил Васильев

Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Фантастика / Романы
пїЅпїЅпїЅ
пїЅпїЅпїЅ

пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.

пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ

Проза / Классическая проза