Читаем Дъжд полностью

Скочиха на кишавия бряг, като шляпаха в локвите. Изпуснаха газа от лодката и я сгънаха. После, както стояха под дъжда, опитаха да запалят цигара. Почти пет минути, ако не и повече, треперейки, се мъчиха със запалката, после, криейки цигарите в дланта си, смукнаха няколко пъти. В следващия миг тютюнът се намокри и тежките капки избиха цигарите от стиснатите устни.

Продължиха да вървят.

— Стойте — рече лейтенантът. — Стори ми се, че видях нещо.

— Слънчевия Купол?

— Не съм сигурен. Дъждът ми попречи да разгледам.

Симънс хукна напред:

— Слънчевият Купол!

— Назад, Симънс!

— Слънчевият Купол!

Той изчезна зад дъждовните струи. Останалите се спуснаха подире му.

Настигнаха го на поляната и замръзнаха на местата си щом видяха находката му.

— Ракетата…

Значи бяха обикаляли около нея и се бяха озовали на същото място, от където бяха тръгнали на дългия си път… Сред останките й лежаха двамата загинали, от устата им бе поникнала зеленикава плесен. По очите на космонавтите плесента бе разцъфнала, но цветовете бяха окапали от дъжда и плесента бе увехнала.

— Как стана това?

— Изглежда, наблизо е минала електрическа буря. Тя е повредила компасите ни.

— Сигурно.

— А сега какво ще правим?

— Ще тръгнем отново.

— Дявол да го вземе, тъпкали сме на едно място!

— И така да е. Ела на себе си, Симънс.

— Ела на себе си, ела на себе си! Този дъжд ще ме подлуди!

— Продуктите ще ни стигнат за около два дни, ако бъдем пестеливи.

Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите дрехи; струи се стичаха от върха на носа, от ушите, от пръстите, от колената.

Изведнаж в далечината се зачу страшен рев. От дъждовната пелена изскочи чудовище.

Чудовището се опираше на хиляда светлосини електрически крака. То се приближаваше бързо и неудържимо. Всяка негова крачка беше като тежък, неочакван удар. Там където стъпваха светлосините му крака, дърветата падаха и изгаряха. Могъщи струи озон изпълниха влажния въздух, от всички страни се извиваше дим, разнасян от дъжда. Чудовището беше дълго почти половин миля, високо — цяла милия, то опипваше земята също като сляп великан. Понякога за миг краката му изчезваха. После от търбуха му изскачаха камшици, които безжалостно шибаха храсталаците.

— Електрическа буря — каза един от четиримата. — Тя е повредила компасите ни. Сега се насочва към нас.

— Легни! — заповяда лейтенантът.

— Бягайте! — закрещя Симънс.

— Не вършете глупости. Легнете. Тя удря най-високите точки. Можем още да се спасим. Легнете по-далеч от ракетата. Може и да ни отмине, виж че изхвърлила целия си заряд по нея. По-живо!

Пльоснаха се на земята.

— Иде ли? — почти веднага се чу въпрос.

— Иде.

— Приближи ли се?

— Има още двеста ярда.

— А сега?

— Ето я!

Чудовището увисна над тях. То изпусна десет светлосини стрели — светкавици и те се забиха в ракетата. Тя трепна като гонг от удар и металът глухо изкънтя.

Чудовището пусна още петнадесет стрели. Те играеха някакъв странен танц, като галеха дърветата и мократа земя.

— А-а! — един от космонавтите скочи на крака.

— Легни, идиот! — крясна лейтенантът.

— А-а!

Още десетина светкавици полетяха към ракетата. Лейтенантът извърна глава и видя ослепителните светлосини светкавици. Той видя как се разцепват дърветата. Видя как чудовищният тъмен облак, също като черен диск, зави над тях и метна надолу стотина електрически стрели.

Онзи, който бе скочил, сега тичаше също като сред огромна зала с колони. Тичаше насам, натам, щураше се между колоните, но изведнъж рухна и се чу такъв звук, сякаш муха кацна върху нажежена жица. Тримата усетиха миризма на човек, превърнал се в пепел.

Лейтенантът скри лицето си.

— Не вдигайте глави! — заповяда той.

Страхуваше се, че и той самият ей сега ще скочи и ще побегне.

След като озари гората с още десетина светкавици, бурята се отдалечи. Около тях остана само непрестанният дъжд. Той скоро разнесе миризмата на изгоряло и тримата другари седнаха, изчаквайки да се успокои лудо биещото сърце.

— Защо ли скочи…

Изрекоха това почти едновременно.

Бурята, крачейки на светлосините си кокили, изчезна в далечината.

Пресякоха река, ручей, поток и още дузина реки, ручеи и потоци. Реки, нови реки се раждаха пред очите им, а старите променяха коритата си; реки с цвета на живак, реки с цвета на сребро и мляко.

Стигнаха морето.

Великото море… На Венера имаше само един континент. Той беше три хиляди мили дълъг и хиляда широк, обкръжен от всички страни от Великото море, заемащо цялата останала част от дъждовната планета.

Великото море лениво лижеше бледия бряг.

— Натам трябва да вървим — лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в тази посока има два Слънчеви Купола.

— Щом започнаха веднаж, защо поне не построиха още стотина?

— На острова има всичко сто и двайсет, нали?

— В края на миналия месец бяха сто и двайсет и шест. Преди година предложиха да се построят още двайсет-трийсет, но сами знаете колко мъчно отпускат средства. Какво от това, че няколко души ще се побъркат от дъжда.

Закрачиха на юг.