Читаем Дъжд полностью

Рей Бредбъри

Дъжд

Дъждът продължаваше — жесток непрестанен дъжд, досаден, изтощителен дъжд; пороен дъжд, който заслепяваше очите, жвакаше в ботушите; дъжд, в който потъваха всички други дъждове и спомени за дъждове. Тонове, лавини от дъжд брулеха храсталаците, кастреха дърветата, дълбаеха почвата и отвличаха храстите. От дъжда ръцете на хората се бяха набръчкали като маймунски лапи; той падаше на твърди стъклени капки; и се лееше, лееше, лееше…

— Колко има още, лейтенант?

— Не знам. Миля. Десет мили, хиляда.

— Не знаете ли точно?

— Че отгде мога да знам?

— Не ми харесва тоя дъжд. Ако поне знаехме колко остава до Слънчевия Купол, би ни било по-леко.

— Още час, най-много — два.

— Наистина ли мислите така, лейтенант?

— Разбира се.

— Или лъжете, за да ни ободрите?

— Лъжа, за да ви ободря. Стига сме приказвали за това!

Двамата седяха един до друг. Зад тях — още двама, мокри, уморени, разкиснати, като кишавата глина под краката им.

Лейтенантът вдигна глава. Лицето му, някога мургаво, сега бе избеляло от дъжда; и очите му се бяха обезцветили, бяха станали бели, също като зъбите и косата. Целият беше бял, дори униформата му бе избеляла, като се изключат зелените налепи от плесен. Лейтенантът чувствуваше как водата се стича по бузите му.

— На Венера винаги вали дъжд — каза един от втората двойка. — Винаги. Десет години съм живял тук и поройният дъжд не е спирал нито за минута, нито за секунда.

— Все едно да живееш под вода — лейтенантът стана, пооправи пушката си. — Да вървим. Още час или почти толкова и ще бъдем в Слънчевия Купол.

— Залъгвате ме, лейтенант.

— Не, самозалъгвам се. Има случаи, когато трябва да се лъже. И моите сили са на изчерпване.

Вървяха по пътеката през храсталаците и току поглеждаха компасите си. Наоколо нямаше никакви ориентири, само компасът знаеше посоката. Сиво небе и дъжд, храсталаци и пътека и някъде далеч зад тях — ракетата, с която бяха летели и заедно с която бяха паднали. Ракетата, в която лежаха двама техни другари — мъртви, обливани от дъжда.

Вървяха един след друг, без да разговарят. Появи се река — широка, плоска, мътна. Тя се вливаше във Великото море. Дъждовните капки дълбаеха по повърхността й милиарди кратери.

— Хайде, Симънс.

Лейтенантът кимна и Симънс свали от гърба си малък вързоп. Химическата реакция превърна вързопа в лодка. Насякоха дебели клони и бързо направиха весла, после заплуваха през потока, като гребяха припряно под дъжда.

Лейтенантът усещаше студените струйки по лицето си, шията, по ръцете. Студът проникваше в дробовете. Дъждът шибаше ушите и очите, прасците на краката.

— Не съм спал тази нощ — каза той.

— Че кой е спал? Кой? Кога? Колко нощи не сме спали? Трийсет нощи — всъщност трийсет дни! Кой може да спи, когато дъждът плющи, барабани по главата… Бих дал всичко за една шапка. Каквато и да е, само да престане това чукане по главата. Боли ме главата. Цялата ми кожа на главата е възпалена, така смъди.

— Кой дявол ме докара в тоя Китай — рече друг.

— За първи път чувам да наричат Венера Китай.

— Разбира се. Спомнете си за древното изтезание. Приковават те към стената. Всеки половин час върху темето ти пада капка вода. Побъркваш се само от чакането. И тук е същото, но мащабът е по-голям. Не можем да спим, не можем да дишаме както трябва, на границата сме да полудеем от това, че непрекъснато ходим мокри. Ако бяхме подготвени за аварията, бихме се запасили с непромокаеми дрехи и шлемове. Най-ужасното е, че по главата все чука, чука И какъв е тежък. Също като съчми. Няма да издържа дълго.

— Ех, да бяхме сега в Слънчевия Купол. Който го е измислил, разбирал си е от работата.

Плаваха по реката и мислеха за Слънчевия Купол, който ги очакваше някъде в гъсталаците, сияейки ослепително под дъжда. Жълта постройка, кръгла, светеща, ярка като слънце. Петнадесет фута висока, сто фута в диаметър; топло, тихо, топла храна, никакъв дъжд. А в центъра на Слънчевия Купол, то се знае — слънце. Малко кълбо от жълти пламъци под самия свод, което се виждаше от всякъде и когато седиш с книга или цигара в ръка, или с чаша горещ шоколад, в който плава сметана. То ги чака, златното слънце, на вид също като земното; ласкаво, неугасващо; и докато си почиваш в Слънчевия Купол, можеш да забравиш за безкрайния дъжд на Венера.

Лейтенантът се обърна и погледна другарите си, които гребяха със стиснати зъби. Бяха бели като гъби — както и самият той. Венера обезцветява всичко за няколко месеца. Даже гората приличаше на огромен декор от кошмар. Че как ще бъде зелена без слънце, във вечния сумрак, под непрестанния дъжд? Бели — бели храсталаци; бледи като разтопено сирене листа; стъбла от дънери на гигантски мухоморки; почва като разкиснат кашкавал… Впрочем, не е лесно да видиш почвата, когато под краката ти има потоци, ручеи, локви, а отпред блата, езера, реки и най-после море.

— Готово!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Леонид Максимович Леонов , Виктор Александрович Потиевский , Меган Уэйлин Тернер , Яна Егорова , Роннат , Михаил Васильев

Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Фантастика / Романы
пїЅпїЅпїЅ
пїЅпїЅпїЅ

пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.

пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ

Проза / Классическая проза