Той ни заведе да пием кафе в едно капанче нагоре по улицата, за да разговаряме на спокойствие, и аз не можех да си отделя очите от него.

Когато сервитьорката донесе поръчката, той прибута една от чашите към мен и каза:

— Ема. Много хубаво име. Спомням си майка ти много добре. Тя беше много красива. Винаги съм я харесвал, но тя беше мацето на Чарли.

Не знам защо, но се разплаках и Хари се засрами заради мен.

— Стига, Ема — извика тя, извади цял куп салфетки от държача и ми ги връчи. Но аз не можех да спра, затова излязох с нея на улицата, а Даръл остана да плати.

— Хайде да се разходим малко и да си поговорим за Джуд — каза той, когато излезе, и ме хвана за ръката.

Хари ме изгледа накриво. Изоставяха я и тя не беше много доволна от това. Обикновено тя ме изоставяше и изчезваше някъде с поредното си гадже.

— Чакам те тук — изсъска тя в ухото ми. — Трябва да хванем влака в четири часа.

— Ще я върна навреме — обеща Даръл и ме поведе напред.

Двайсет и седма глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт

Когато си тръгваха, Анжела целуна и двамата за довиждане. Интимният жест изненада Джо, но Кейт го очакваше. Жената бе разкрила пред тях най-съкровените си чувства и мисли, и в момента те бяха най-близките й приятели. Джо се отдръпна от неловката прегръдка с порозовяло лице, а Кейт също я притисна до себе си.

— Много ти благодаря, Анжела. Знам колко трудно беше за теб, но ти се справи отлично — й каза на вратата тя. — Ще ти се обадя да видим кога ще ти е удобно фотографът да дойде за няколко снимки. Пази се. И запомни, ако ти се обади друг репортер, отговорът ти е: „Без коментар“.

Анжела се усмихна, катарзисът от признанието все още командваше емоциите й.

— Ти ми се обади първа, Кейт, затова ще говоря само с теб.

Кейт помисли дали да не й предложи пари, за да купи ексклузивните права върху историята й. Ако се окажеше, че бебето изпод развалините е на Анжела Ървинг, щеше да стане голям бум и другите щяха да хукнат след нея. Носеше празен формуляр за договор със себе си, но докато бе седяла срещу Анжела, осъзна, че само споменаването за някакво заплащане щеше да унищожи създалата се близост. Жената искаше да знае какво бе станало с рожбата й. Толкова.

Трябваше да й се довери.

В колата Джо остана мълчалив. Въодушевлението му бе удавено от човешката трагедия, на която бе станал свидетел.

— Добре ли си? — попита го Кейт. — Беше голям разговор, нали? Но засега поне нищо не доказва, че бебето е нейното. Ох, надявам се да е Алис.

— И аз — съгласи се Джо. — Как ще го преживее, ако не е? Горката жена…

Кейт се пресегна и стисна ръката му.

— Може да е Алис, Джо, но имаме още много работа, докато стане ясно. Не бива да се вълнуваме, преди полицията да направи ДНК тест на Анжела и да сравни данните с тези от останките на детето. Ако има съвпадение, ще знаем, че са свързани.

Джо кимна.

„Това наистина го разтърси“, помисли си Кейт.

— Хайде, ела да пийнем по чаша чай и да се обадим на Боб Спаркс. Нека се поразровим.

Боб отговори веднага, но беше разсеян.

— Спаркс — представи се официално той.

Кейт се усмихна. Тази негова лаконичност се превръщаше в пародия.

— Боб, обажда се Кейт. Аз съм в Манчестър. Видях се с Анжела Ървинг — каза тя.

Тонът на детектива се смени на минутата.

— Здравей, Кейт, радвам се да те чуя. Как ти се видя тя? Какво каза?

— Тя е убедена, че трупът е на нейната Алис. Но това е само вътрешно чувство. Няма нищо конкретно. Няма никакви връзки с района, където е открито детето.

— Горката жена — каза Спаркс. — Не можем да я виним, че иска това бебе да е нейното, като се има предвид колко време не успява да научи нищо за него. Някакви новини от криминологията?

— Още не. Трябва да ги убедим да вземат ДНК от Анжела. Ще се обадя на детектива по случая с намереното дете и ще го помоля, но се питах…

— Какво се питаш, Кейт. Усещам, че ще искаш услуга от мен — засмя се Спаркс.

— Ако му се обадиш ти, ще има много по-голяма тежест. Те не обичат журналистите да си пъхат носа в работата им. А и всъщност ти ме насочи към Анжела. И Алис е отвлечена от твоя район…

Боб Спаркс й отвърна с мълчание. То продължи толкова дълго, че тя реши, че връзката е прекъснала.

— Мога да направя нещо само ако госпожа Ървинг ми се обади и ме помоли да се намеся — каза предпазливо накрая. — Не искам да настъпвам никого по пръстите.

— Ще й се обадя и ще й дам телефонния ти номер — каза бързо Кейт, преди той да размисли.

— Не й давай мобилния ми — каза той. — Кажи й да ме потърси през централата. Не искам телефонни обаждания в два през нощта.

— Разбира се. Как е Ейлийн? — попита Кейт, опитвайки се да придаде невинен тон на въпроса си. Според клюките в участъка Ейлийн Спаркс трудно понасяше двайсет и четири часовата ангажираност на мъжа си.

— Ейлийн ли? Ами, нали знаеш. Недоволства срещу работното ми време. Но като се замисля, аз също недоволствам — отвърна той.

— И, Боб — каза бързо тя, — има ли нещо от детектив Ригби?

— Ах, да, извинявай. Жив е и управлява класически автомобилен клуб близо до Ъшър.

— Идеално. Предполагам, че няма да ми дадеш адреса му?