Беше неделя, хората се движеха по-бавно от обичайното и старецът вървеше в крачка с тях през парка на Двореца. Спря до караулната вишка. Цветът на дърветата бе светъл, зелен, точно какъвто най-много харесваше. Всички бяха зелени освен едно. Високият дъб в средата на парка никога нямаше да позеленее повече. Вече се забелязваше разликата. Постепенно дървото се събуждаше от зимен сън, поддържащата живота му течност в стъблото вече циркулираше и разпространяваше отровата в мрежата от артерии. Сега достигаше до всички листа и предизвикваше свръхрастеж, който в продължение на седмица-две щеше да стане причина те да увехнат, да покафенеят, да опадат и накрая дървото щеше да умре.

Но те все още не разбираха какво става. Сигурно нищо не схващаха. Бернт Бранхауг не присъстваше в първоначалния план и старецът разбираше напълно защо покушението обърка полицията. Изявленията на Бранхауг в „Дагбладе“ бяха само едно от онези странни съвпадения и той се засмя високо, като ги прочете. Боже Господи, даже беше съгласен с Бранхауг, победените трябва да висят на бесилото, това е законът на войната.

Но какво стана с всички други улики, които им подхвърли? Та те дори не успяха да направят връзка между екзекуцията на крепостта „Акершхюс“ с голямата измяна. Дано им просветне следващия път, когато оръдията на вала гръмнат.

Огледа се за свободна пейка. Болките се появяваха все по-често, безсмислено е да ходи при Бюер, за да разбере, че болестта се е разпространила из цялото му тяло. И сам го усещаше. Преди малко започна нов пристъп.

Опря се на едно дърво. Кралската бреза101. Правителството и кралят избягаха в Англия. „Кръжат над нас немски бомбардировачи.“ От това стихотворение, написано от Нурдал Грип му прилошаваше. То представя предателството на краля като достойно отстъпление, а това да напуснеш народа си в беда — като морална постъпка. Дори на сигурно място в Лондон кралят не се отличаваше от онези величия в изгнание, които вкопчени в надеждата малкото им кралство един ден да се озове в техни ръце, държаха прочувствени речи по време на представителни вечери пред симпатизантки от висшето общество. И след като всичко свърши, пристигна корабът с престолонаследника, а хората го приветстваха с аплодисменти от пристана и всички крещяха до прегракване, за да заглушат срама — техния и на краля им. Старецът замижа срещу слънцето.

Команден вик, ботуши и пушки АГ-3 се удариха в чакъла. Ново повикване. Смяна на караула.

Осемдесет и седма глава

Виена, 14 май 2000 г.

— Нима не знаехте за това? — учуди се Хелена Майер.

Тя поклати глава, а Фриц, вече на телефона, даваше разпореждане да се разтърсят из изтекли и архивирани дела за убийства.

— Ще го открием със сигурност — прошепна той.

Хари не се съмняваше.

— Значи от полицията бяха сигурни, че Гюдбран Юхансен е убил своя лекуващ лекар? — обърна се Хари към старата дама.

— Ами да. Кристофър Брокхард живееше сам в един от апартаментите на болницата. Полицаите разправяха, че Юхансен счупил стъклото на входната врата и го убил, докато онзи спял в леглото си.

— Как…

Госпожа Майер театрално прокара пръст по гръкляна си.

— После го видях с очите си — допълни тя. — Човек би си помислил, че докторът сам го е извършил, разрезът беше безупречен.

— Хм. А защо полицаите са били убедени, че е бил Юхансен?

Тя се засмя.

— Ами ще ви кажа защо — понеже Юхансен питал стражата в кой апартамент живее Брокхард и караулът го видял как паркира отвън и влиза през главната порта. След това излязъл тичешком, запалил колата и потеглил с пълна газ в посока към Виена. На следния ден бе изчезнал и никой не знаеше къде е. Според заповедта за разпределение трябваше да се яви в Осло след три дена.

Норвежката полиция го чакала, но той така и не се появил там.

— Освен показанията на караула, помните ли дали полицията е открила и други доказателства?

— Дали помня ли? Та ние говорихме за това убийство години наред! Кръвта по стъклото на входната врата съвпадаше с неговата кръвна група. А полицията откри, че отпечатъците в спалнята на Брокхард са същите като на нощната масичка и леглото на Урия в болницата. Освен това налице бе и мотив…

— Така ли?

— Да, Гюдбран и Хелена се обичаха. Но щеше да я спечели Кристофър.

— Били са сгодени ли?

— Не, не. Но Кристофър бе луд по Хелена, всички го знаехме. Хелена идваше от богато семейство, но разорено след като баща й се озовал в затвора. А брак с потомък на семейство Брокхард бе възможност за нея и майка й да си стъпят отново на краката. А знаете как е, младата жена има известни задължения спрямо семейството си. Или поне тогава тя имаше.

— Знаете ли къде е Хелена Ланг днес?

— Ама вие не сте опитали от щрудела, скъпи мой — възкликна вдовицата.

Хари лапна голямо парче, задъвка и кимна одобрително към госпожа Майер.