Читаем Червеният кръг полностью

— Казах ви още преди, че това момиче ще ни отведе до Червения кръг — тихо отвърна Йейл. — Сигурен съм, че рано или късно предположението ми ще се окаже вярно. От два месеца нашият приятел, собственикът на кантората, до която са адресирани посланията, ми дава да преглеждам всички писма. Не беше нужно да му обяснявам дълго, тъй като е много честен и прям човек. Макар че от опит знам, а сигурно и вие, че често само мисълта, че някой служи на правосъдието, може да те подтикне към най-оскърбителни действия на нелоялност. Позволих си да му подхвърля, без уговорки, че съм обикновен полицай. Надявам се нямате нищо против?

— Понякога си мисля, че вие действително трябва да бъдете полицай — каза Пар. — И така значи, Талия Дръмънд е във връзка с Червения кръг?

— Разбира се, аз ще я задържа на работа — отвърна Йейл. — Колкото е по-близо до мен, толкова по-безопасна ще бъде.

— Защо Фройънт е ходил във Франция? — попита Пар.

Другият сви рамене.

— Той има много делови контакти в чужбина и може би е зает с някоя сделка. Една трета от лозята в Шампан са негова собственост. Предполагам, че знаете това?

Инспекторът кимна. После, по една или друга причина, настъпи тишина. Всеки беше зает с мислите си. Най-вече Пар, който се чудеше защо Фройънт е ходил в Тулуза.

— Как разбрахте, че е ходил в Тулуза? — попита Дерик Йейл.

Въпросът беше толкова неочакван — едно изненадващо продължение на неговите собствени мисли, че Пар подскочи.

— За бога, нима можете да четете мисли?

— Понякога — сериозно отвърна Йейл. — Мислех, че е бил в Париж.

— В Тулуза — повтори кратко инспекторът, без да обяснява как е получил информацията.

Сигурно нищо от онова, което Дерик Йейл беше сторил досега, нито дори демонстрацията на необикновените му способности, не можеше да обърка така невъзмутимия инспектор от полицията, както това проникване в собствените му мисли. Той, разбира се, се разтревожи и смути. Не беше излязъл още от това си състояние, когато позвъни Харви Фройънт.

— Вие ли сте, Пар? Искам да дойдете у дома. Вземете със себе си и Йейл. Трябва да ви съобщя нещо много важно.

Инспектор Пар окачи замислено слушалката и промърмори:

— Какво, по дяволите, знае той?

Проницателните очи на Дерик Йейл, които не го изпускаха през цялото време, докато говореше, блеснаха със странна светлина.

Талия Дръмънд беше приключила своята скромна вечеря и се занимаваше с кърпене на чорапи. Извън домашната работа тя се опитваше да не мисли за Джек Бирдмор. Понякога споменът за него й причиняваше остра болка, а друг път моментите на тишина и самотност като тези, бяха подходящи за подобни съзерцания. Тя точно остави работата си, за да се разсее с нещо друго, когато на вратата се позвъни.

Беше районният пощаджия. В ръката си носеше четвъртит пакет, подобен на кутия за обувки. Адресът беше изписан с печатни букви и сърцето на Талия трепна, когато разпозна подателя. Тя влезе бързо в стаята и, прерязвайки канапа, отвори кутията. Най-отгоре лежеше писмо. Беше от Червения кръг.

„Ти знаеш пътя за къщата на Фройънт. Откъм градината има един вход за бомбеното убежище под кабинета. Трябва да се вмъкнеш вътре заедно със съдържанието на тази кутия. Изчакай в подземната стая, докато ти дам нови инструкции.“

Талия извади съдържанието на кутията. Първият предмет беше голяма кожена ръкавица, която достигаше почти до лакътя й. Това беше лява мъжка ръкавица. Освен нея в кутията имаше още само един островръх нож с чашковиден предпазител. Талия опипа внимателно острието му, беше остро като бръснач. Тя поседя известно време с втренчен в ръкавицата и оръжието поглед, после отиде до телефона и набра няколко цифри. Почака доста време, докато накрая телефонистката й каза, че номерът не отговаря.

Талия погледна часовника си. Минаваше вече осем и нямаше време за губене. Тя постави ръкавицата и ножа в една голяма кожена чанта, загърна се с наметалото си и излезе.

Половин час по-късно Дерик Йейл и мистър Пар изкачваха стъпалата на резиденцията на Фройънт. Посрещна ги прислужникът. Първото нещо, което Дерик Йейл забеляза, бяха ярко осветените коридори и хол. С пълен блясък светеха дори и лампите по стълбищата. Фактът беше интересен, като се има предвид пословичната пестеливост на Фройънт. Обикновено той се задоволяваше с една слаба светлина в хола, а всяка стая, която не използуваше, тънеше в мрак.

От хола се влизаше в библиотеката. Вратата й беше широко отворена и посетителите видяха, че вътре е също ярко осветено.

Харви Фройънт седеше на бюрото си. На умореното му лице беше изписана усмивка. Задоволство се излъчваше от всеки негов жест, от всяка нотка на гласа му.