Читаем Червеният кръг полностью

Но дежурните полицаи нямаха какво да кажат. Никой не бе влизал или излизал от сградата освен пощальона.

— Освен пощальона, а? — повтори мистър Пар замислено. — Но, разбира се, пощальонът! Добре, сержанте, можете да освободите хората си.

Той се качи с асансьора обратно при Йейл.

— Парите са изчезнали, няма съмнение — рече той. — Не зная какво можем да направим, освен да докладваме в полицейското управление.

Сега Йейл почти се бе нормализирал и седеше на бюрото си, подпрял главата си с ръце.

— Е, този път аз съм виновен — каза той, — не могат да упрекнат вас, Пар. Все още се мъча да разбера как са се вмъкнали през оня прозорец и как са се приближили безшумно до мен.

— С гръб ли бяхте към прозореца?

Йейл кимна.

— Не съм мислил за прозореца. Седях така, че да виждам и двете врати.

— Били сте гърбом и към камината?

— Невъзможно е да са дошли оттам — поклати глава Йейл. — Не, това е най-голямата мистерия в моята кариера; по-загадъчна дори от самоличността на Червения кръг — той стана бавно. — Трябва да докладвам на стария Фройънт, а вие елате да ми окажете морална подкрепа. Той ще побеснее.

Излязоха заедно от кантората, като Йейл заключи двете врати и пъхна ключа в джоба си.

Да кажем, че мистър Фройънт беше побеснял, би било твърде мек израз, за да опишем бурната му ярост.

— Вие ми казахте, фактически ми обещахте — крещеше той, — че парите ми ще се върнат, а сега идвате с някаква небивалица, че сте били упоен. Това е чудовищно! А къде бяхте вие, Пар?

— В помещенията — отговори мистър Пар — и разказът на мистър Йейл е верен.

Изведнъж гневът на Фройънт утихна, и то толкова внезапно, че спокойният му глас беше почти изненадващ след предишната злоба.

— Добре — каза той, — нищо не може да се направи. Червеният кръг е взел парите и това е краят. Много съм ви признателен, Йейл. Моля пратете ми сметката си.

И с тези резки думи ги отпрати. Върнаха се при Джек, който чакаше отвън на улицата.

— Е, леко се отървахме — каза Пар. — По едно време мислех, че ще получи истеричен припадък. А забелязахте ли после как се промени държането му?

Йейл кимна бавно.

В момента, когато Фройънт бе променил държането си, в главата му се бе оформила една поразителна идея, едно страшно, потресаващо, почти смразяващо съмнение.

— А сега — заговори Пар добродушно, — след като ви оказах морална подкрепа, може би ще ми направите същата услуга. В полицейското управление аз не съм толкова „персона грата“2, колкото сте вие. Елате да се видите с комисаря и да му разкажете какво се случи.

Кантората на Дерик Йейл беше тиха и пуста. Десет минути бяха минали, откакто бръмченето на асансьора бе показало, че тримата мъже са си тръгнали. Тишината бе нарушена от изщракване, вратите на големия шкаф в ъгъла на кабинета на Дерик Йейл бавно се отвориха и оттам излезе Талия Дръмънд. Тя затвори вратите подире си и постоя малко, дълбоко замислена, оглеждайки стаята. От джоба си извади ключ, отключи вратата, мина в коридора и заключи вратата подире си.

Талия не натисна копчето за повикване на асансьора. В другия край на коридора имаше тясна стълба, свързана със стаята на портиера на най-горния етаж, която се използуваше само от него. Тя се спусна по нея. В най-долния й край имаше врата, водеща за двора на сградата. Отключи и нея, и скоро след това се вля в потока прибиращи се вкъщи чиновници, които задръстваха тротоара в този час.

На всяко табло за съобщения, във всяка пощенска станция, във всеки полицейски участък съобщението пламтеше с кървавочервени печатни букви.

На път за кантората си Дерик Йейл видя съобщението, прочете го и отмина, питайки се как ли би въздействувало то на по-второстепенните членове на бандата, които се бе наел да залови.