Читаем Божията формула полностью

Божията формула

Мерките за сигурност в периметъра на посолството на Съединените щати — сграда, изпълнила зеленото пространство на булевард «Сете Риош», добиваха гротескни измерения. Томаш Нороня трябваше да премине през два кордона охранители, металдетекторна система, биометрична технология със сканиране на ириса, два пъти го подложиха на обиск и дори поставиха огледало под синия фолксваген, за да проверят за прикрепен експлозив. След 11 септември мерките за сигурност бяха станали много строги, но той не знаеше за това. От доста време не беше посещавал посолството и нямаше представа, че достъпът до дипломатическия периметър се е превърнал в състезание с препятствия. Греещият в усмивка Грег Съливан го посрещна на вратата на посолството. Културният аташе беше на трийсет години, висок, рус и синеок; с безупречния си вид и спокойни жестове той приличаше донякъде на мормон. Американецът го поведе из коридорите на посолството и го покани в светъл салон с широко отворен прозорец към слънчева градина. Един младеж с бяла риза и червена вратовръзка седеше до дългата маса от махагон и вниманието му беше погълнато от отворения лаптоп. При влизането на Съливан и неговия гост той се надигна от мястото си.

— Дан — каза Съливан. — This is professor15 Томаш Нороня.

— Howdy!16

— Това е Дан Снайдер — продължи Съливан на английски, докато представяше младежа, чието бледо лице контрастираше с черната му права коса.

Тримата седнаха и културният аташе продължи да направлява разговора като опитен церемониалмайстор. Съливан говореше високо, но погледът му беше насочен към Томаш, давайки да разбере, че думите му са адресирани най-вече до португалеца.

— Всичко, което ще бъде казано тук, е секретна информация и ще си остане между нас. Трябва да забравите, че този разговор се е състоял. — Наведе глава по посока на госта. — Надявам се, че сте ме разбрали.

— Да.

Съливан потри ръце.

— Много добре — възкликна той. Обърна се към младежа с вратовръзката и черната коса. — Дан, може би е добре да започваме.

— Okay — съгласи се Дан, подръпвайки ръкавите на ризата си нагоре. — Mister Norona, както…

— Нороня — поправи го Томаш.

— Норона?

— Няма значение — засмя се историкът, разбирайки, че американецът никога няма да може да произнесе правилно фамилното му име. — Наричайте ме Том.

— А, Том! — повтори младежът с черната коса, доволен, че чува познато име. — Много добре, Том. Както Грег вече ви каза, аз съм Дан Снайдер. Но това, което той не ви каза, е, че работя за ЦРУ в Ленгли като аналитик на контратероризма към дирекция «Операции».

— «Операции» казвате? Нещо като… Джеймс Бонд?

Снайдер и Съливан се разсмяха.

— Да, в дирекция «Операции» работят американските агенти 007 — съгласи се Дан. — Макар че аз не съм точно от тях. Опасявам се, че работата ми не е толкова завладяваща, колкото приключенията на моя измислен партньор от МИ-6. Рядко виждам красиви момичета около мен и задачите ми обикновено се свеждат до рутинни неща, без каквото и да е очарование. Основно задължение на дирекция «Операции» е да събира нелегална информация, прибягвайки често до HUMINT17, тоест до human intelligence, до човешки източници, използващи секретни техники.

— Шпиони, искате да кажете.

— Тази дума е малко… как да кажа… любителска. Предпочитаме да ги наричаме човешки ресурси за събиране на нелегална информация. — Сложи ръка на гърдите си. — Както и да е, аз не съм от тези източници. Работата ми е да анализирам информацията, свързана с терористични действия. — Дан повдигна вежди. — И тъкмо това ме доведе в Лисабон.

Томаш се усмихна.

— Тероризъм? В Лисабон? Ето две думи, които не се връзват. Няма тероризъм в Лисабон.

Съливан се намеси.

— Томаш, не е точно така — усмихна се той. — Ти се движиш с кола из улиците на този град, нали?

— О, да, разбирам — съгласи се португалецът. — Има такива личности, които зад волана са по-опасни и от Бин Ладен, така си е.

Двамата прихнаха. Дан Снайдер се усмихваше от любезност.

— Нека само да приключа с представянето си — помоли той.

— Извинете — отвърна Томаш.

— Моля.

Американецът затрака по клавиатурата на лаптопа си.

— Бях извикан миналата седмица в Лисабон заради едно събитие, необяснимо на пръв поглед. — Обърна екрана на компютъра към Томаш, показвайки му усмихнатото лице на около седемдесетгодишен мъж с мустаци, посивяла брадичка и очила с голям диоптър. — Познавате ли този човек?

Томаш разгледа лицето и поклати глава.

— Не.

— Казва се Аугущо Сиза и е известен португалски професор, най-големият физик в страната.

Томаш отвори уста, като чу познатото име.

— О, да! — възкликна той. — Колега е на баща ми.

— Колега на баща ви ли? — учуди се Дан.

— Да. Човекът, който бил изчезнал?

— Да. Същият. Изчезнал е преди три седмици.

— Да, баща ми днес спомена за това.

— Баща ви познава ли го?

— Да, колеги са от Университета в Коимбра. Баща ми преподава математика, а професор Сиза ръководи катедра по физика в същия факултет.

— I see18.